"Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.”
Това са думи на великия Петко Славейков, написани през далечната 1875 г. Наистина ли звучат като думи от миналото или по-скоро като думи на човек, живеещ в България през 2019 г.?
Откривам с всеки изминал ден все повече прояви на жестокост в тази държава, която трябва да наричам моя страна. Страх ме е да си помисля и да кажа на глас, че съм част от тълпата. Но просто е така. Съставяме масовката, както ти, така и аз. Примерите за красиво и добро избледняват на фона на всеобщия мрак.
Не искам да бъда част от младите хора, за които показността и арогантността са признак за „класа”. Дори ще стигна по-далеч и бих казала, че не желая да напускам дома си, за да мога да не срещна подобни особи, защото не са навред и убиват с присъствието си. Изумена съм как за 30 години най-позорното за нашето общество станаха младите. Хора с претенции и високо самочувствие, което прикрива хиляди комплекси, които няма да избледнеят никога ...