Не искам да знаеш колко те обичам и как съм се молила през сълзи за
теб.Ти си всичко,което желая и което ще искам до края на живота си,макар според
околните и най-вече според приятелите ми да си възможно най-лошият ми избор.За
тях си неосъзната грешка-а всъщност си грях,неизбежен и непростим;за тях си
поредна съблазън и мимолетна авантура,а всъщност си  неустоимо
изкушение-непреодолимо и непобедимо,което обаче е прекалено далеч,за да му се
предам доброволно.Не искам да знаеш,че нито за миг не допускам за възможна
вероятността да те забравя или да те заменя с някого или нещо.Нито
задълженията,нито удоволствията могат да те изместят от съзнанието ми.Сивотата
на ежедневието краде от времето ми,обезцветява усмивките ми и аз,уплашена от
усещането за обреченост,напук на празния ден,се опитвам да избягам от
действителността с мисли за теб.Не искам да знаеш,че единствената задържаща ме в
реалността притегателна сила отново си ти.Само в теб откривам невъзможната
иначе комбинация от надежда,страх,отчаяние и непоколебима вяра.Дори когато ме
заливат непобедимите вълни на самотата и потискащото безсилие и се отричам от
мечтите,дори когато не мога да се позная в огледалото и преставам да
чудеса,оставаш моя необясним стремеж.Колкото и да се променям,сърцето и разумът
ми те запазват като уникално съкровище и превръщат спомените в невъзможен път
към щастието.Не искам да знаеш,че се докоснах до малките радости в живота едва
след като те срещнах.Без теб чувствата ми нямаше да са така дълбоки и
разтърсващи.Силата им замъглява разсъдъка им и ме кара да пиша истини,за които
не трябва дори да мисля-колко те обичам,колко те искам и как ме боли,че не може
да престъпим правилата  и да размием границите на смазващата
предопределеност за повече от миг.Изречено или премълчано,това е факт,който-ако
можех-бих запазила за себе си и за който не искам да знаеш...