Не ме предавай!
Не ме предавай!
Здрасти!
Пак съм аз!
Помниш ли ме? Хлапакът дето ти говори на Ти.
Май прекалено често те провокирам, а? Дразня ли те? Имаш избор. Винаги можеш да щракнеш хиксчето в горния десен ъгъл. Не е нужно да четеш.
Спри!
Не можеш, нали?
Вече усещаш, че нещо не е наред, иначе не би си правил труд да четеш.
Не ме предавай!
Черно, бяло, черно, бяло...
Не! Не е пингвин дето пада по стълбите.
Ден, нощ, ден, нощ... Сменят се, а ти не разбираш. Знам. Караш по инерция – пестиш гориво. Нормално, при тези цени. Зъбните колела в главата ти клеясват въпреки, че ги киснеш в ракиена баня всяка вечер. Предпазливо се молиш проблемите да те забравят за малко. Да те оставят на мира поне вечер, в малката ти спарена кухничка. Ох, как я обичаш тази тясна, схлупена стаичка с изглед към същата такава в блока отсреща. Там сте само ти и малката кокетна чашка.
Защо ли напоследък всичко ми напомня на “84-та”?
Опомни се, човече! Късчето живот понякога може да бъде дяволски кратко, не мислиш ли?
Може би се чувстваш отровен от еднаквост – набила се под ноктите ти като кал. Откога не си усещал мириса на нощта, звука на тишината, давещ мислите ти?
Аха, почна да схващаш.
Започваш да се гърчиш като червей, борейки се със себе си. Съжалявам, сам си в този бой, приятел. Никой не е по-силен от теб... освен Ти...
Излизаш на балкона – малка открита площадка 4 на 2. Дяволски позната, но не и днес.
Дали не си сбъркал терасата? Поглеждаш Витоша, светлинките на Копитото. Това не е онази умряла, студена планина. Тя е ВЕЧЕ “теменужен остров в лунно сребърни води...”
Иска ми се да вярвам, че ти, който четеш това сам ще усетиш – най-сладката победа е победата над себе си.
Иска ми се да вярвам, че ти и аз ще сме победители, някога, някъде...
Не ме предавай!
© Филип Филипов All rights reserved.
