Oct 30, 2008, 7:15 PM

Не само с хляб се живее 

  Essays » Students
6157 0 7
3 мин reading
 

Не само с хляб се живее

(есе)

Остават тридесет минути до звънеца. Гладна съм. Броя монетите в джоба и прехвърлям в ума си нещата, които ще изям - баничка, солети, вафла... Баничките пак поскъпнаха, милинките - също. А монетите дрънкат. Както и мислите в изпразнената  ми глава. Гладна съм. Остават двадесет и пет минути.

Двадесет и пет минути. Толкова прекарвам дневно в градския транспорт. В интерес на истината, обичам да пътувам - да се свия на най-задната седалка, да слушам музика и да си мисля. Или пък да гледам хората. Обичам да ги слушам. Разговори за училище, за контролни, за напрежение, за внуците, за малките пенсии, за увеличението на тока, за спирането на топлата вода, за работа, за проблеми, за гаджета. Понякога хората дори си говорят за музика. И за книги. Наистина много рядко, но се случва.

Понякога чета. В автобуса. А хората ме гледат странно. Еми, така де, като не мога да ям, поне да правя нещо смислено. Чета  и слушам музика. Забравям, че съм гладна, забравям за вафлата в раницата, която не мога да отворя сега. Забравям къде се намирам, забравям и как ме гледат. Има само музика, ноти и редове от пожълтяла книга.

Забравих. Колко минути остават до звънеца. Колко хора са прочели тази книга преди мен? Колко хора са забравили за ниските доходи, спряли са чуденето как да изкарат насъщния. Не мога да знам. А искам да ги видя и да ги разцелувам. Защото знам, че са намерили щастие. Въпреки проблемите.

Първата Коледа, която помня. Подариха ми книга. Първата ми книга, всъщност. Започнах да я чета. Големите говореха на отрупаната с любимите ми ястия маса, а аз си седях, сгушена на дивана, четях си и забравих за света наоколо. Следващият ми спомен е как се събуждам. На дивана - с книгата в ръце.

Изчетох много книги, а много повече имам да чета. И много музика изслушах - дори не искам да си помисля, колко спиращи дъха неща не съм чула още. Най-ценните ми спомени се въртят около тридневни нон-стоп четения на фентъзи, големи планински походи с главозамайващи гледки, невероятни преживявания с приятели...

Обичам приятелите си. Те винаги ходят с мен за баничка. А после имат търпението да изслушат поредния монолог за книгата, песента или случката, които са ме впечатлили. Като цяло, харесвам си живота. Обичам да споделям какво точно му харесвам.

Идва ми да изкрещя. Обичам Nightwish! Обичам Оскар Уайлд! Обичам Азимов, и Роулинг, и Толкин! Обичам Урсула Ле Гуин, Робърт Джордан и Камелот! Обичам Рила и спокойния Сопот, и седемте езера, и хижарите, и приятелите, и родителите, и досадната сестра и, и, и, и...

Искам да ме чуят от тук до Африка. Искам всички да ги заобичат. Искам твърде много.

Оправдавам  липсата на обич у гладния. Разбирам я. Съчувствам му. Но не разбирам сития. С безкрайното му мрънкане за ежедневните проблеми. Човекът без страст и без посока. Човекът, който спира да търси ново усещания, който не желае да знае още нещо, да постигне още нещо.

Не го разбирам. А всъщност понякога се чудя, ако живее само с дребните проблеми, защо му е изобщо да живее? Нали животът е стремеж към щастие? Защо би се отказал от този стремеж?

Може би не съм права да съдя. Може би не знам как тези хора мислят, и затова нямам търпимост към тях. Но знам, че човекът е повече от проблемите си. Повече от оцеляването. Знам, че ако няма хляб, ще ям пасти, но няма да спре да ми пука. За живота. За приятелите. За изкуството. За личното развите. Аз го знам. И ти го знаеш. А ако си го забравил, припомни си го. И после го раздай на другите. Знанието. Щастието. Нека да крещим всички, да викаме по-силно, за да спасим света. Защото ни пука. И обичаме света.

 Остават пет минути до звънеца. И мислите дрънкат в празната ми глава. В крайна сметка ще си взема "мит". После ще пея. И ще танцувам. Защото така ми харесва. И дори да не си съгласен- не само с хляб се живее. Има още много неща. А ако не запомниш нищо от тези редове, то поне излез навън и живей. Защото има значение. Ти имаш значение.

Септември, 2008

© Вили All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • браво
  • надявам се да запомня поне последния абзац
  • Всъщност духовния глад е доста по страшен. Нали за това са създадени затворите, да те лишат от нормалната ти доза контакти: общуване с близките, смеха на приятелите, спокойствието на природата. Остава и сами да си зидаме клетки в душата.
  • Поздрав и от мен! Звънеца би току-що... Няма време!
  • Зорка определено е права само има един момент, в който се отклоняваш мъничко и почваш да говориш, както би писала в блога... иначе: Бравос, Вили :P
  • Аз също се сетих за този стих от Евангелието. Но есето ми хареса. Аз също обичам да се сгуша на някоя седалка, сама, без някой да очаква да говоря или да слушам... Да бъда насаме с мислите си. Поздрави, поздрави и пак поздрави!
  • Оххх...колко предизвикателна снимка???? Оооо...сладост, твойто име е жена....хахахаххаха (казал го е шекспир, макар и в малко по-различен ред Та, относно есето...

    Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола,
    и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня.
    И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове.
    А Той му отговори и рече: писано е: "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста".
Random works
: ??:??