Нека си живее

        "... умирам! Майко, помогни ми! Стоене, сине къде си милият ми син! Ето ме майко, тука... Долу в Ада! Помоощ! Стоенеее! Свидна рожбо... Нема ли некой да ти помогне!!? Нема, майко! Прости ми, не бех добър син... повлекох се по пустиите му шумкари! Стоене, чадо къде потъна, БОЖЕ! Помогни му..."

      - Народният съд дава думата на Мария Даскалова. Майка на убития Стоян Дим. Даскалов, партизанин от шести окръг на бригада "Чавдар".

      Някой я сръгва в измършавелите ребра и я измъква от кошмарния ѝ унес. Мара Дъртата сепнато се ококорва в тъмната зала на кметството, набързо превърната в Народен съд. От стената мило ѝ се усмихват ведрите образи на другаря Сталин и другаря Георги Димитров. Усмихват се, но не забравят да надзирават справедливостта в делата срещу народните изедници, душманите на социалистическата революция и обикновени предатели.

      - Какво ще кажете, стрино Маро? - отегчено я пита измъченото човече с кафява куртка, ленински каскет и очила седми диоптър.

      - Смърт, СМЪРТ! - изкрещява съсухрената женица повече по инерция, отколкото осъзнавайки тежката присъда, която издава.

      - Но съда оправда обвиняемия, като не намери никакви доказателства, че има вина за кончината на партизанина. Човекът е невинен, майко.

      - Е - изтръгва се от сухата цепка, служеща ѝ за уста - па нека си живее, човека...