С някои неща си мислиш, че ще свикнеш. Гледаш ги един, два, три пъти, но дори и четвъртият те кара да се чувстващ странно и да се питаш „Защо?“. Мислиш, че няма с какво да те изненадат, че си подготвен за всичко и че очакваш много от ставащото около теб, но когато те почукат на вратата ти (или на вратата на някой друг), седиш и гледаш тъпо без да знаеш от къде ти е дошло. В днешно време стават толкова необясними неща, колкото не са се случвали на пещерните хора в далечното минало, когато все още не са могли да водят хроники: кой колко съблезъби тигъра е убил. Под необясними не мисли за наистина необясними неща. Под необясними визирам неща, които имат обяснение, но те карат всеки път да се чудиш как по дяволите това е възможно да се случва; къде им е акъла на тези хора; защо го правят; и най-вече, на колко по-зле могат да отидат нещата. Странното е там, че дори и да знаеш отговорите на тези въпроси, то това не ги спира да изскочат в главата си с невинно изражение от типа „аз само се шегувах“ и да те замерят с нещо тежко преди да си се усетил.
Случвало ли ти се е?
Е, не знам за теб, но на мен да – и то твърде много пъти, а днес беше просто поредният, заемащ мястото си на опашката.
Facebook – свърталище на всяко зло с неизмерими и толкова дълбоки корени, че даже и марианската падина ще му завиди. Това е и мястото, което най-често докарва тези състояния на почуда в мен. Може би някой ще се учуди и ще попита „Ама как така? Че то там много хубави рецепти публикуват“ или нещо от този сорт, но струва ми се, че хората много често забравят че това е мястото, на което:
а) Всеки, от всяка една точка на света, може да види глупостите, които си направил;
б) Всеки може да види глупостите, които ще направиш;
в) Ако „А“ и „Б“ не ти стигат, за да помислиш два пъти преди да се изложиш или да публикуваш/споделиш поредната простотия, е то тогава вече не знам и аз какво.
И преди се е случвало да видя злобни коментари или публикации, но чашата се пълни и пълни, и пълни и днес дойде момента, в който искам малко да поразтоваря (па току виж, че срещна някой друг изпадащ в същото „чудещо“ се състояние, който ще вдигне палец и ще каже „Дръж се човече“).
Деня започна както обикновено – безброй публикации включващи „селфи“ – коя по-успешна от друга, коя размазана, на коя някой хърбел се снимал, прекалил със грима, но всичките му приятели подкрепят; рецепти; снимки с мъдри послания; реклами, предоставени с любезното съдействие на чичо Гуугъл и бате Facebook; и клипчета, кое от кое по оригинално или не чак толкова. До тук нищо необичайно, то ако необичайното го търсиш няма да ти изскочи току така – обикновено се появява в момента, в който го очакваш най-малко, като котка готвеща се да си забие ноктите в крака ти, веднага след като мръднеш от място.
Стигам до клипче – човек на море, маха си за поздрав на снимащия и ще влиза във водата – нищо ново, то сигурно ще е по-лесно да намериш игла в купа сено, отколкото да попаднеш в нещо необичайно тук. Е да, ама след като човечеца се обръща и прави няколко крачки във водата, една косатка изкача до него и го лапва почти целият. Камерата не мръдва. Лично аз много силно се надявам да е била на статив, защото да снимаш как някой го ядът и да не се опиташ да му помогнеш някак трябва да бъде наказано от закона. Тук идва и вторият проблем: клипа се споделя. Не, проблема не е това, че ще го види някое невръстно дете и ще се травмира за цял живот – проблема е, че въобще се споделя, че не е докладван, за да бъде премахнат и че явно се харесва (в крайна сметка, ако не е споделен то няма и да стигне до невръстното дете).
Втората случка не е толкова необичайна (в крайна сметка има толкова много клипове, които трябва да бъдат цензурирани, че Facebook ще фалира, ако хората започнат да го съдят за травмите който може и причинява на ползващите го) – неприемливо поведение. Тук не става въпрос за нещо толкова тривиално като побой, изнасилване или кражба, а за нещо съвсем човешко – думи, разговори или в случая на Facebook – коментари. Това е едно от най-често срещаните явления в мрежата. Едва ли няма да се намери поне един да каже „Е, какво пък толкова“ и да подмине все едно, че нищо не е станало. Да, коментарите не са проблем, проблема е начина, по който те се поднасят. Това не е първият от тях, на когото попадам, а е поредният. Трябва да призная, че последните пъти бяха потресаващи. Членувам в група за четящи или хора, търсещи електронни книги. На такова място шанса да срещнеш човек, който да е на средно или по-високо ниво на интелигентност е много по-голям, точно и това е причината недоумението ми да нарасне до космически размери. Не един път съм виждала коментари под публикациите, даже мога със спокойна съвест да кажа, че процента е над 60, в които хората се нападат злобно един друг. Вярно, че някой може и да не си е направил труда да потърси в търсачката книгата, която иска, но това едва трябва да е достатъчен повод за някого да започне да се заяжда. Когато публикации на такива хора станат ежедневие могат да изнервят и светец, но нападките няма да научат другия как да намери това, което иска и/или търси. А след като хората се заяждат на място, което би трябвало да събира „по-добрата/образована/желаеща да се научи част на обществото“, то тогава какво говори това за нас?
Факта че това се случва би трябвало да е повод за не малко притеснение и би трябвало да накара околните да се замислят, а когато това не стане тогава какво ще стане след 10-15 години? Дори и сега да се възмущаваме на неприличното поведение на децата ни, как очакваме то да се подобри или те да бъдат възпитани правилно, когато проблема е не в тях, а в родителите? Не го приемайте лично, но истината е, че детето е като пластелин. То се моделира и приема формата, в която е изваяно, а този, който извайва тази форма са родителите, обществото, другите деца, средата, в която те отрастват, правилата, които им се налагат и като цяло се получава отражение на всички нас: на начина, по-който живеем; на нещата, които говорим и вършим; на това, което харесваме, споделяме, мислим и чувстваме. Дори и най-мизерният акт (на изхвърляне на фаса до кошчето за боклук) е пример за подрастващото поколение, но и не само за него. Той също така е пример за другите, защото ако всеки си изхвърля боклуците на замята, то тогава какво ще спре този, който не го прави, да започне и той? Законите? Едва ли. Всички знаем, че те не се спазват или се спазват когато е угодно на някому. Това, което може да спре омагьосания кръг, в които се намираме сме самите ние. Това са нашите действия и поведение, защото ако в едно село хората спрат да си хвърлят боклуците и там се премести някой, който го прави, то и този някой ще спре, защото ще се чувства виновен и гузен, за това което върши. Промяната в един човек може и да не е голяма работа, но именно тя може да промени света. Той няма да се промени от масата, а от отделните хора, защото масата е създадена от хора, а хората в нея могат да се променят към по-добро.
© Катерина Лулф All rights reserved.