Несподелена любов

Здравей, Любов!

Не! Моля те, не захвърляй и това писмо. Няма да те упреквам, няма да те умолявам да върнеш времето назад и да поправиш грешката си спрямо мен. Искам да те питам „Защо?” Защо от всички хора на този свят избра точно мен за своя жертва? С какво те ядосах, с какво  си заслужих да ми обърнеш гръб, когато най-много се нуждаех от теб? Защо хората вярват, че си символ на щастие, радост и красота, като е точно обратното? Защо си толкова жестока и не раздаваш на всеки по една малка частичка от своята магия? Може би от всички писма, отправени към теб, не можеш да си спомниш коя съм аз и каква е моята история. Добре, слушай внимателно, сега ще ти разкажа…

Нощта навън сякаш е в унисон с душата ми – мрачна, студена и обезлюдена. Безсънието отново ме измъчва и намирам утеха в писането. Усещам вкуса на няколкото току-що изпити чаши вино по устните си и се изправям лице в лице с натрапчивите и болезнени спомени. Връщам се във времето на безгранично щастие и усещането на първите любовни трепети. Спомням си всеки един миг заедно с моя сърцеразбивач – гласа му, смеха му, погледа му, шегите ми и не мога да не се усмихна. Но усмивката веднага застива на лицето ми и постепенно изчезва при мисълта, че любовта ми е несподелена.  Замислям се съществува ли по-силна и изпепеляваща болка от тази на отхвърленото момиче. Едва ли... едва ли има по-голяма мъка от осъзнаването на факта, че си нежелан и необичан. Едва ли друго чувство може да парализира по този начин цялото ти сърце, съзнание  и дори тялото. Искаш да крещиш, да удряш, да плачеш, но не можеш. Ледът сковава душата ти, опустошена и превърната в пепел,  разкъсваш се, но само отвътре, а сълзите така и не потичат. Чувстваш, че умираш, но не е така. Това е болката от разбитото ти сърце, но така и трябва да бъде, защото това означава да бъдеш истински човек. Защото ние, хората, трябва да се научим да посрещаме трудностите и изпитанията, които животът ни поднася, и да разберем, че за да можем да оценим щастието, първо трябва да сме опознали скръбта.

В главата ми изникват също и приказките, с които баба ме приспиваше като малка – приказки за прекрасната обич между принцът и принцесата.  Вярвах сляпо, че и в реалността всяка история е такава – красива и изпълнена с  вълшебството на любовта, но днес вече знам, че съм грешала. Проблемът на тези приказки е, че не подготвя момичетата за разочарование. В истинския живот принцът избира грешната принцеса.  Е, моят сърцеразбивач също обича грешното момиче. Това е трагедията на любовта – никога не получаваш момчето. За него аз ще бъда просто човека, на когото винаги ще може да разчита, и това ще бъде достатъчно...  Защото не можеш да промениш това, което е в сърцето ти, и не може да контролираш чувствата на другите. Просто се усмихваш и се преструваш, че всичко е наред. Пазиш болката в себе си, за да не тревожиш хората, които те обичат.  Оставяш времето да те излекува, защото да чакаш своя сърцеразбивач  да сподели любовта ти е като да чакаш дъжд в пустинята..

И така, Любов, стана ли ти ясно какво ми причини?  Недей... недей да ме съжаляваш или да се чувстваш гузна. Аз не ти се сърдя.  Дори съм ти благодарна, че ми показа едно ново чувство и ме направи по-силна, отколкото бях.  Знам, че болката в гърдите ми ще се стопи. Просто трябва да направя крачка назад и да си позволя да дишам. Но, моля те, бъди по-благосклонна към мен следващия път, защото няма да спра да вярвам и да се боря за теб, само защото един път вече те загубих.