Хубаво е понякога да се замисляме по-дълбоко за някои същностни проявления на своето Аз. Примерно, за любовта към някого, която удостоверяваме, стремим се да я докажем, кълнем се в нея.
Любовта не е чувство. Не е. В своето проявление като емоция Тя е нещо първично, само влюбване, привличане, някаква стихийна енергия. Зрялата обич е нещо съвсем различно.Какво е? Дълбоко осъзната отговорност пред собствената ни съвест доколко ще оправдаем надеждите на отсрещната страна и ще опазим цялостта и неприкосновеността на другата душа, покоя и хармонията в нея. Зрелостта е осъзнаване на това - доколко сме способни да не й причиняваме болка, да не рушим нещо в нея, съсипвайки я след време с посечени надежди и очаквания.
Любовта е вода и огън едновременно! Водата винаги намира път. Преодолява препятствия, разбива скали с постоянството си и все си тече. Достига до море или океан, за да усети и преживее задоволството от мощта си.
Огънят! Той изгасва, ако не се поддържа. Преди да кажем на някого двете думи заветни, трябва да сме преценили колко дълго можем с воля и разум, с търпение и стоицизъм да подклаждаме огъня, лумнал помежду ни. Да мъкнеш дърва и съчки всеки ден, не е лесна работа! Всъщност, зрялата обич е самопреценка на възможностите на собствената ни душа да се самоотдава доброволно и безрезервно, убеденост, че това няма да я изчерпва и съсипва.
Познавам доста щастливи семейства, в които Магията се случва. Огънят не изгасва. Нали и вие сте израснали в такова семейство? Аз също. Как се случва ли? Когато ги има взаимното разбиране и подкрепа, адекватното взаимно оценяване на ценността на човека, с когото сме избрали да вървим по Пътя. Преди това обаче трябва ние самите напълно да сме се убедили в ценността на собствената си личност. Ако все още търсим и очакваме потвърждение на достойнство и признание за значимост в отношението на своя любим към нас или в нашето обкръжение, вероятността пак да останем на студено и тъмно е неизбежна. Можем да видим в очите на своя партньор отразено само онова, което сме всъщност самите ние. Дали е възможна вечната духовна идилия?
"Да обречеш душата си да си споделя леглото и хляба с човек, който не ти дава обичта и почитта, които заслужаваш! Знаеш ли колко народ живее точно тъй? Ей туй е най – големият грях – да излъжеш собствената си душа, да предадеш нуждата ѝ от обич и от радост. Такъв човек е най-болен. “ – цитат от книга, чийто автор не съм отбелязала.
Какво се случва тогава? Ами задейства се вселенският принцип за баланса и дисбаланса. Казано образно, везните се наклоняват, прекатурват се и двамата. Накратко казано – настъпва раздялата. Е, никой не я желае, преживяваме я тежко, доста често сълзливо и банално. И защо?! Нали затова сме тук! Да се учим да обичаме. Като Бог. Като Слънцето. Безусловно. Без да изискваме, без да задължаваме, без да мерим и оценяваме, без да корим и съдим. А дали Слънцето само излъчва, дали и не приема? - питам се аз.
Къде отиват душите ни след смъртта? Те се завръщат там – сред измеренията от светлина. Ние, хората, сме частици от разпиления огън на Слънцето по земята, който носим и съхраняваме в сърцата си до краха на тленното в нас. Ако можехме да бъдем като Бог или като Слънцето, щяхме да сме вечни и нямаше да го има страха /Дявола, Сатаната, Рогатия, Разрушителя…/. Нямаше да умираме, да се завръщаме към Началото свое. А може би по-точно – нямаше изобщо да се раждаме.
Въпроси, въпроси… Дирене на отговори. А как ми се ще да живея безгрижно – да пребивавам по-често в Рая. Може ли зрелостта и безгрижието да се съчетават и изживяват едновременно?Така го желая! И все се мъча да го постигна, и май все не успявам, а съм си избрала псевдоним - Самадхи. Безгрижието ли! Липсата на страх го подхранва и пои, нали? Страхът не е любов, но няма човек който да не преживява страх. Обратната страна на медала. От какво да се страхуваме ли? От изчерпване. Кога се случва? При липса на адекватно взаимно отразяване. Така мисля аз, но моето мислене не отразява цялостното случване на живота. Разумът май е божественото начало в нас, не Духът, не мислите ли? Всъщност душата е точно това – проекцията на Духа в нас в пространството на високо организираната материя, наречена съзнание.
Когато проглеждаме за някои истини, изпитваме тъга, защото пресъхва част от съдържимото на душата – илюзиите. Като тревата през сезоните. Колко ли илюзии ще храни душата ми още, а времето ще ги отрича! Само за едно се моля - Аллах да не позволи да раня някого. И себе си, разбира се. Това е най-съкровената ми молитва, която я повтарям преди заспиване вечер и сутрин, когато се събудя.
Е, май не успях в дълбочина да изчерпя проблема, който поставя есето ми, но надявам се, поне да събуди някакви размисли в теб, читателю. Жанра го изисква и налага - не всичко да се казва. А заглавието на есето ми е цитат – отпратена и съхранена в изречение мисъл, изказана от един човек, когото много уважавам - ШРИ НИСАРГАДАТТА МАХАРАДЖ - „Нито едно себеопределение не е валидно.“
Гюлсер Мазлум
© Гюлсер Мазлум All rights reserved.