"Няма щастие в богатството, щастието се купува със страдание” - Ф. М. Достоевски
Пътувайки в собствените си спомени и в годините назад си спомням колко различни нюанси съм влагала в това понятие... И годините отмиват старите мечти, заличават ги от съзнанието както реката си проправя нови и нови пътища.
Всъщност Ф. М. Достоевски в книгата си претворява старозаветния принцип на Православието като религия. Но дали всъщност е така, или този принцип просто се е заличил, може би Ние, Хората сме успели да го променим и да бъдем щастливи без да си купуваме?
Още преди векове Хелвеций твърди, че "Мисълта на човека влиза през вратата на чувствата". Може би, ако отворим тази врата на чувствата, ще достигнем до мечтата на живота си? И не прави ли именно това героят на Достоевски, той стои на прага на своите чувства и... заслепен от тях, от собствените си объркани чувства, всъщност може би накрая е успял да си купи щастие... след доста години страдание...
Това ме обърква... виждам света около мен и... наистина има толкова много страдание... наистина ли всички ние през целия си живот, отворили вратата на собствените си чувства, се опитваме да се докоснем поне за миг до нещо, в което дори не сме убедени, че съществува...?
А всъщност именно мисълта да имаме всичко материално ни се струва много по-постижима и преследвайки собствените си терзания, желания и стремежи започваме да си купуваме малко по-малко щастие... А когато имаме богатството, се оказва, че дори не искаме да се докоснем до него... защото в един момент вече са минали много напразни години, много погубени мигове, много скрита, плачеща тъга... Нещо е опустошило душата...
И... как и кога ще разберем какво е щастието? Ами ако този ден, който настъпва за героя на Достоевски, никога не настъпи в нашия живот...
И отново пътувам в спомените си, в миналото, което винаги изглежда недосегаемо и възвишено, защото е невъзвратимо загубено... Виждам, че всичко се е променило - може би, защото съм се променила самата аз... Виждам как животът е сложил своя сив, мрачен отпечатък в сърцата на хората, които обичам... виждам колко измамно богатство са натрупали колко много нещастни хора... И може би е истина-всеки който иска да остави следи по пясъците на своя собствен живот, да го направи незабравим и значим за себе си, всеки плаща по някакъв начин своята цена... И... звучи тъжно, ако тази цена е страданието...
Но... за всеки от нас, в цялата сивота на деня, иначе толкова прекрасен по свой удивителен начин, остава стремежът, мечтата, увереността... защото ще има утре... И утре... аз ще почувствам онова, което Малкият Принц на Екзюпери все още ми напомня от своята планета: "Най-същественото е невидимо за очите." И тогава аз ще бъда щастлива, и всички Ние, Хората, можем да променим страданието си, можем да променим света си... Изглежда лесно... отваряме вратата на чувствата... Така както го направи Разколников и все още е жив... защото наистина "Любовта е най-великото чувство, което твори чудеса, което твори нови хора, което създава най-възвишените човешки ценности." Именно тя го повежда от страданието към щастието, от тъгата към радостта, от злото към доброто... И така... престъпление и наказание, страдание и щастие... Това е заветът, предаван от векове...
Но днес можем да го променим... нека да помечтаем, поне за миг...
А това беше само опит за едно пътуване във времето чрез въображението.
© Росица All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Бих искала да благодаря на всички, които са коментирали моето есе!
Бих искала да разбера как нещо се преценява като "наивно" и "безинтересно ученическо", за мен е важно какви са критериите.
Благодаря! -
Не виждам как някой ще си търси страданието... но това е друга тема.
За всяко нещо си има причини, нали? Е, тогава и за безкрайната чувствителност на някои хора, които благодарение на именно тази чувствителност се нещастни, трябвада има причина... А коя е тя... или те, причините...
Може би есето трябваше да обхване и този аспект...
Аз не смятам, че страданието е нещо негативно... Това е начинът и средството, чрез които вървим напред и нагоре... Страдаме, защото не сме пораснали... Попитайте един мъдрец страда ли
Не вярвам отговорът да е "да"...
Има и едно такова понятие - възпитание... възпитание на емоциите и чувствата...
Благодаря!!! -
Философията на Достоевски е философия на страданието. Всички негови герои са страдащи и угнетени и по тази категория, той превъзхожда всички преди него и след него - никога толкова много страдание не е описвано по толкова извънземно неповторим начин.
Това страдание обаче е наложено често от вътре. Или както казва Подземният човек "Пред безцветното щастие предпочитам възвишеното страдание.", в своята същност вс. негови герои сами търсят страданието си и и по този начин се борят с обществото и с времето. Защото един от основните проблеми на тази парадоксалност (неслучайно за героите на Достоевски почти винаги се изтъква, че са "парадоксалисти" или ако ако перефразирам пак записките от подземието - "колкото повече ставаше възвишеното и прекрасното, толкова повече желаех да затъвам и пропадам" е простият наглед въпрос "Колко е две и две" и може ли човек да си позволи най-голямата, най-съкровената облага - да страда, напук на всички и всичко да страда и да се чувства така свободен в това страдание, че да викне с цяло гърло "Две и две е ПЕТ".
Но над есето трябва доста работа. Всъщност единствено изключителния ми афинитет към Достоевски ми попречи да приложа в действие острата си като скалпел критика, за която така често ме обвиняват.
Пхахахахахаххахаха
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Колкото до есето... Не забравяй да отчетеш и времето в което живеем!