ОТРАЖЕНИЕ

Залезът докосваше голите клони на самотните стари дървета. Небето надничаше с любопитно синьо око през решетката от многобройните дървесни ръце, преплетени в тайна прегръдка. Здрачът опипваше пространството и търсеше пътека, по която незабелязано да пропълзи и да обвие неусетно с тъмата си последните багри на гледката.

Една жена, разпъната между себе си и вечните истини, съзерцаваше безмълвното тайнство на поредния залез. Тишината потъна плавно в душата й...

 Здрачът шепнеше смели обещания. Събуждаше с омайни ласкави думи трепетни копнежи, потънали дълбоко в гънките на умореното й съзнание. Някак невероятно и фантастично звучаха мелодичните думи на здрача, но той бе толкова въодушевен и трогателно вълнуващ, така пламенен и откровено сърдечен, че жената отвори филтъра на своето сърце и ги пропусна свободно да влязат, даде им път - ей така, на доверие... Толкова дълго бе чакала в този живот да й се случи нещо подобно! Не, не... по-скоро бе го мечтала! Защото очакванията й не биха се осмелили да стигнат дотам.

Пленена, отдадена на красивите чувства и опиянението от чутите думи, жената притвори очи, попила в душата си всяка гънка от пленителната гледка, всеки шепот, издаден от невидимите устни на здрача, всяка мисъл, породена от обещанията за нещо различно, прекрасно и трайно...

Да, тя просто се отдаде - без остатък, без предпазни маневри, цялостно и всеотдайно, както утринната зора се отдава на предстоящия ден, както малката птичка се отдава на небесната шир, както нежното цвете отдава своя аромат на простора... Жената се сля с мечтата си, пропусна здрача да превземе душата й, прие всички изречени думи за даденост и... се усмихна щастливо. Разтвори ръце и прегърна пространството. Любовта бе осенила сърцето й! Светът изглеждаше така различен - зареден с оптимизъм и смели възторзи.

...

В тишината се прокрадна скрита сянка. Невидими ледени нишки ненадейно пропълзяха в екзалтираната душа на жената. Непонятно, странно усещане на безпокойство и смут пропърха в сърцето й. Какво се бе случило? Жената бавно отвори очи. Плъзна поглед наоколо...

Небето все така надничаше с любопитно око между клоните, играейки си на светлосенки с последните слънчеви лъчи. Здрачът смело напредваше и превземаше педя по педя пространството, съблюдавайки прецизно своя предварителен план. Тишината пулсираше, непонятно угрижена.

В този миг жената прозря - видя го с очите си, ей така, отведнъж! Всичко бе едно отражение! Да! През цялото време тя бе гледала залеза, синьото око на небето, надничащо между преплетените длани на дърветата, танца на последните отблясъци светлина и мастилената загадъчност на здрача, сипещ толкова обещания, отразени в една голяма, застояла... локва вода. Нима? Как е възможно?

Вдигна очи - бавно, като в транс - нагоре, нагоре... И с изненада видя... истината! Там - високо над нея, между разперените клони на дърветата, все още надничаше с последни нюанси на синьото окото на помръкващото небе.То се опита да й се усмихне с остатъците светлина, да я окуражи, да й покаже пътя - към истината, към себе си, към света, който познаваше и който сама бе градила с две голи ръце, доколкото можеше.

Една жена се събуди... от илюзорното опиянение на залъгващите слова на здрача. Кой беше виновен? Имаше ли виновни? Та здрачът просто мечтаеше! Обещаваше неща, в които сам бе повярвал! Може би смяташе да ги изпълни - така, както той ги разбира, някога, някъде, според своите си правила? Тя бе Светлината и не разбираше езика на Здрача. Въпреки че го обикна! Въпреки, че може би и той я обича! Та нима има някой вина? Те бяха просто два свята, пресекли незнайно защо и по чия воля в един отрязък от времето своите странни пътеки.

Здрачът попиваше в тишината и покриваше пространството с плаща си.

Жената, вдигнала поглед, търсеше пътя в небето, където все още не бе угаснала съвсем светлината. Дали щеше да го намери? Все още бе светло - там, високо, високо в небето...

Да, ще успее, няма как!