Онези машинки
Бих искала да разпростра разума на широко, а от него да струи размисъл за онези - дето са загубили себе си. Онези еднаквите, дето нали се сещате, копират ги на ксерокс. Страшно е! Захапали са едни машинки в ръцете си, които смучат от същността им, завъртат ги, като ураган и не ги пускат. Тези машинки събличат дрехите им и бавно събличат и кожата, де що е останала по тях. Така биха живели щастливи, докато се усетят, че са напълно празни, там, отвътре им. Изхвърлят настолните си книги при евентуален ремонт на бабината къща, там, където са имали онова истинското детство. Там, където баба им или може би някоя съседка ги е подканвала в ранните сутрини с пържени мекици. Няма ги мекиците вече, изстискват си някакви фреЙшови. И мУсли кусат с едни лъжици, ей такива големи, все едно телешки стек са видели. И пак машинките взимат, да видят кой какво пише за тях, а дали му пука изобщо на някого!? Всъщност, това е пълен аналог с тези първобитните, с тях са се приравнили, умело загубили себе си, зейнали уста пак в тия машинки. Всичко можели да си купят, "око да види ръка да пипне", то таз поговорка е мит в техните светове. Появява се понякога като съновидение. Няма я братската обич, няма я. Постепенно се разпадат големи родове, защото имат машинки и чрез тях си комуникират с батя си. И снимки си пращат, по-бързо било! Не знам, баба, аз не знам що са тия машинки, аз съм си тук, баба и ще ви чакам за Коледа. Ако имате време и не сте заети, елате си, или пък пак ще се чуем по машинките. Аз ще съм тук и ошав ще направя, баба, а вие ако решите, елате. Баба е тука, далече от града на онези машинки. Ако не си дойдете, не мислете щуротии, баба и сама си може, ще си повечеря и ще чукне ламбата. Утре пак! И ще ви чакам, тук, когато можете, все ще наминете.
© Любов Никифорова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Днес отново прочетох есето на Любов. И разбрах още нещо: в него няма само носталгия, тук има вик за обич. Какво да кажа повече: благодарен съм, че и в друго сърце го има този вик, този копнеж да се съберем отново. Защото ние, хората, сме братя и сестри. Благодаря ти, за това, че имаш сърце и душа, Любов, български!
-
😔
-
Да де, ама завиждахме на западняците, нали
-
😶! Зная, че е така и смятам, че е нейзбежно,освен ако човек сам не го прозре в даден момент. Сега той е на 16,но така е израснал, докато ние сме играли навън, тогава ги нямаше тези неща. Пожелавам му да се докосне до живите неща, за д бъде истински щастлив!
-
Синът ми е на 16. И в тоалетната със смартфона...
-
Всякаш е истина, Валентина. Казвам"всякаш", защото все не искам да го повярвам, не искам да бъде така, но за съжаление времената са такива днес.
-
... и ставаме все по-самотни... и май никога по-самотни и отчуждени не сме били...
-
За пореден път ти благодаря! Благодаря за прекрасните думи, за обобщението!. Благодаря, Петър! 😀
-
По-разширен коментар:
Есето ти, Любов, разглежда особено важна тема за това, как хората постепенно се превръщат в машини, в нищо неозначаващи номера. Тук се сещам спонтанно за романа "Ние" на Евгений Замятин, който разглежда подобен проблем. Езикът, който използваш е автентичен и български, начинът ти на изразяване е оригинален и само твой. И на първо място: в това есе се говори за загубата на душевността на българина. Затова твоето есе би трябвало да се чете от повече хора. Хора, които са загрижени за опазването на българското и на душата си. Поздравявам те за написаното и ти желая много вдъхновение и любов.
Петър. -
Благодаря!
-
Споделям мнението за машинките и овеса, дето сега му викат мюсли. Но опитай да си систематизираш мислите и да го преработиш. Има и разминаване във времената. Честита Нова година
-
Благодаря, Петър! ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА! Пожелавам здраве и творческо вдъхновение!
-
Толкова е истинско, Любов!
Пиши, в кръвта ти е!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
