Бих искала да разпростра разума на широко, а от него да струи размисъл за онези - дето са загубили себе си. Онези еднаквите, дето нали се сещате, копират ги на ксерокс. Страшно е! Захапали са едни машинки в ръцете си, които смучат от същността им, завъртат ги, като ураган и не ги пускат. Тези машинки събличат дрехите им и бавно събличат и кожата, де що е останала по тях. Така биха живели щастливи, докато се усетят, че са напълно празни, там, отвътре им. Изхвърлят настолните си книги при евентуален ремонт на бабината къща, там, където са имали онова истинското детство. Там, където баба им или може би някоя съседка ги е подканвала в ранните сутрини с пържени мекици. Няма ги мекиците вече, изстискват си някакви фреЙшови. И мУсли кусат с едни лъжици, ей такива големи, все едно телешки стек са видели. И пак машинките взимат, да видят кой какво пише за тях, а дали му пука изобщо на някого!? Всъщност, това е пълен аналог с тези първобитните, с тях са се приравнили, умело загубили себе си, зей ...