Смомням си преди много време, как един блед юноша започна да изпитва нещо много странно. Странно, защото до сега не беше изпитал подобно нещо. Как в един обикновен ден, в него се зароди чувство, което не бе навлизало никога толкова надълбоко. Топлина, усещане, което да се настани и да остане и до до днес.

   С течение на времето, това чувство премина през различни етапи. Понякога по-силно, друг път по-слабо, но никога не угасна. Въпреки че се намериха ситуации и обстоятелства, който с помисли и намеренията, да правеха всичко възможно то да изчезне, или да спре да вярва в него. Но уви, не се случи това. Нещо повече- след всяко разочарование, той събираше още повече сили и продължаваше смело напред. Вярваше в истинското му съществуване. И знаеше, че ще намери същото чувство, от някой, като него. В който съдбата да е посяла подобно зрънце в душата му.

   Чисто и силно, това чувство го караше да лети. Да се усмихва, радва… да бъде щастлив от онова, с което се е заразил. Нещото, което го накара да изпита трепет, очакване, преживяване, извисяващо го в небесата. Сякаш винаги е летял. И го правеше с такава страст, с такова желание.  

За всичко ”виновно” беше онова чувство, което за пръв път усети. Чувството, наречено ЛЮБОВ!

  И макар да не осъзнаваше, какво го очакваше в последствие, той се довери. Предоставяйки всичко в себе си, отваряйки всеки прозорец от душата си. Той я прие. Сгуши я в обятията си, даде простор и свобода. Хоризонта, своя собствен свят. Летеше и се наслаждаваше. Макар и да беше сам, той усещаше присъствието ù. Откриваше го в аромата на въздуха, носещ се покрай него.

  С чувствата си той летеше. И летейки, той се срещаше. Имаше срещи, заради който загуби височина. Такива, в които да пада, от някой, който му режеше от крилата. Но не успяваха. Защото, неговите крила бяха силни. Те не бяха подвластни на нечисти помисли, на неясни послания. Това чувство бе достатъчно силно, за да не позволи да падне. И така отново, той се издигаше нагоре. Продължаваше своя полет, подвластен на онова, което бе в душата му. Онова чувство, наречено ЛЮБОВ! Тя го крепеше, тя беше неговия  компас, който му показваше посоката напред. Към небосклона, той продължи да върви, защото знаеше, че върви в посоката на онова, зародено в него! Това беше неговия път - пътят на ЛЮБОВТА!

 И до днес, вече бледия юноша, станал мъж с прошарени коси, продължава да лети! Вярвайки, че ще я намери!