Просто миг, прочистен от дневния шум... Чувствам се далеч от този свят, отделена от човешките проблеми и чувства.  Това, което ме спасява в света, в който живея, е мълчанието.  Около мен кипи живот, хората движат телата си, а вината, че просто съм застанала някъде там в географското пространство, ме  влудява. 
      И все пак съм тук, заобиколена от всичко, което не разбирам. Иска ми се всичко да затихне за миг. Дали тогава ще  чуем сърцата си? Дали  този миг тишина ще ни успокои за миг... Просто за да се отърсите от всички неясно съставени въпроси, от всички тези объркани мисли, от тайните, от лъжите и погрешно възприети  убеждения.   
         И нещо малко, тъй човешко, разваля този миг. Затова пиша в момента - за да се отърся от  това дребно нещо, което ме отделя  от хората и това, което разбираме за нормално.

     

    Предадох се от мечтите си за човек, когото не познавам. За човек, който начерта пътя на живота си далеч от моя. И все пак аз наивно продължавам да търся в тази измислена история за „приказни” и „вечни” чувства, сякаш търся нов сценарий за приказка.  При положение, че липсва комуникацията, че не съм прекарала повече от 6 часа с  човек „познат” от 1-2 години, не са ли всички тези неща просто измислица на фантазията ми и на съществуването ми, нуждаещо се от необикновена история.    Четейки тези редове, разбирам колко налудничаво  и безмислено  звучат тези неща.  Смешно, нали?  А толкова  колосално се отрази това на моето израстване като личност.  Може би търсех закрила, може би желаех някой да повярва в мен,  както той направи. И тъй като не намерих, тази персона се превърна в обект на налудничаво „преследване” . Беше ми достатъчно просто да видя два написани реда от него, за да се успокоя, че наистина съществува. Само тогава мислите и чувствата, които изпитвах, намираха своите доводи. Подпряла се прекалено доверчиво на осигуреното ми чувство за спокойствие, незначителните неща като „разстояние”, „комуникация” и „взаимно прекарано време”  просто не намираха място във вече подредения ми свят. Или поне аз мислех, че е такъв.
       Времето минаваше и нещата по-горе, чиято значимост просто подминавах, показаха  ролята си.

       Самотата, неувереността, заблуденото и лъжливо търсене на причините за случващото се ме затриха. Облегнах се на нестихващата вина и срама да си призная истината, защото всичко, така изразено, представлява безумство.. Безмислено впускане във вечните чувства...
       Не мога още да разбера кое е вярно. Всеки един, прочел тези редове, ще ми се изсмее, но само аз съм тази, която знае какви чувства таи в душата си. И доказателство, че все пак има нещо реално, са вълните от задушаващи чувства и сърцебиене при  среща с тази персона. Да, след време, на последната среща, се научих да не обръщам внимание на тези неща, като се убеждавам, че сънувам и няма защо толкова да се вълнувам. 
     Колко пъти на ден позволяваме фантазията да ни надвие? Способни ли сме да контролираме нейното влияние в мислите ни и реалните ни преценки?  Емоционалното е по-силно и по-блажено от рационалното, а равновесието още не мога да постигна.
     Но има време. Един път сега съм поела. Фантазията ми ме въвежда в красива и обширна поляна, която ми дава пространството да изградя и да превърна  невидимите ми мечти в нещо, до което мога да се докосна...  Ако това, за което писах, наистина представлява някакъв вид истинска любов, то аз съм щастливка, че съм се докоснала до сладко-горчивия ù извор. Ако ли пък това е просто плод на обърканото ми съзнание, мога само да благодаря на човека, който по такъв начин ме отправи на едно пътешествие към самопознанието.  

 ... Сега,  поглеждайки тези написани редове, отново се намирам в това състояние на отделеност от света.  Но измина доста време, откогато излях всичко това и вече чувството е друго – не тази отделеност, която те кара да се чувстваш излишен, а тази, която ти помага да видиш себе си кристално ясно, тази отделеност, която те прави отделна личност.  Сега разбирам колко съм била нечестна към себе си и колкото това се е отразило в отношенията ми с другите.   Оставяме се  на скритите от нас мисли да ни изяждат отвътре, но достигнем ли до тях, се отдръпваме и отричаме, че са наши.  Седнала съм на полянката на мечтите си и потта покрива кожата ми. Изморена съм, но чувството е хубаво - нови мечти се родиха, старите се преоткриха и тази отделеност от света, която не е нищо повече от  формирането на личността, ме учи и вдъхновява да обичам и да създавам.