От доста години имам регистрация в този сайт (проверих, от цели 8!). Влизам, чета, анализирам, харесвам, не харесвам, радвам се, ядосвам се, изумявам се. Само че не пиша. Затова и не оценявам, защото ми се струва нередно да се изказвам за чуждите творения, положително или отрицателно, без да съм дала възможност на авторите им да направят същото и с моите. Защото ако не съм им показала част от себе се, мислите си и нагласите си, как бих могла да смятам, че моето мнение е съществено за тях. Не че е задължително да го сметнат за такова, след като ме опознаят :) Днес качих нещо, което написах на един дъх. Толкова добре се почувствах, че моментално написах още едно, само че се оказа, че не мога да качвам повече от един текст на ден, даже малко ми докривя, че ще чакам до утре. И тогава дойде замислянето – казах ли нещо наистина смислено, което някой друг човек би прочел и би имал мнение по темата, над която размишлявах. Не защото искам да си четкам егото, то си е в здравословно високи количества, а понеже не обичам празнословието, клишетата, които повтаряме като мантра, и глупавите, безцелни излияния. Прочетох отново творението си, но не успях сама да се убедя, че е достатъчно добро, за да занимавам другите хора с него. Аз съм склонна да бъда прекомерно самокритична, така че се обадих на леля ми, изпратих ѝ двете неща и я помолих да ми каже какво мисли за тях. Сега седя и чакам да се прибере вкъщи, за да ги прочете. И пак се замислих, дявол да ме вземе. Разбрах защо се почувствах така добре, след като го качих на сайта – искам да достигна някого, да накарам поне един човек да се замисли над важните, поне според мен, неща около нас. Правя го и с близките си, и с приятелите си, само че това не ми се струва достатъчно, твърде много, твърде големи неща не са наред. Това, разбира се, доведе до още един въпрос – защо, аджеба, нищо не написах за осем години? Простичко е, защото не знаех дали има смисъл, не исках да кажа тези неща на хора, които вече ги знаят и ги чувстват, а на останалите. Ама те дали четат в такива сайтове? Какво пък толкова, по-добре да го напиша и да не достигне предназначението си, отколкото да си мълча. Има втора, много по-дълбока причина и тя е, че аз не мога да пиша и да говоря за неща, които не ме вълнуват, в които не вярвам и които не мисля. Повярвайте ми, налагало ми се е, пробвала съм, но сякаш губя ума и дума, едвам скалъпвам няколко мижави реда, с които грам не се гордея. А когато пишеш по тема, която усещаш и преживяваш с всяка частица от тялото ти, е трудно просто да го покажеш на всички. Защото това е форма на споделяне, макар и с непознати, и защото не знаеш дали тези, които четат, но не те познават, ще усетят точно какво казваш, ако не си го изразил много точно и правилно, когато си го извадил от контекста на твоята личност и си го оставил да се носи из Интернет.

     Казах ли ви за особения начин, по който протичат мисловните ми процеси? Е, като написах това, което виждате в момента, се замислих за смисъла на другото, което сътворих преди това, анализирах какво толкова е напирало да се излее на белия лист. И се ужасих от себе си. Аз съм ведър, радващ се на всичко хубаво човек, въпреки че съм преживяла и много кошмарни неща, които, слава богу, не пречупиха желанието ми да живея смислено и пълноценно, ценейки всеки ден и всеки щастлив момент. Тогава защо написах два много обвинителни, пълни с умерено контролиран гняв текста? Не намерих ли радостна мисъл, която да споделя, та започнах с критика и яд? После се успокоих, разбира се, защото хубавите работи са лесни за споделяне и описване, виждаме ги навсякъде, но макар и да могат да послужат за вдъхновение на другите хора (или поне да ги накарат да се усмихнат за момент), не са те това, което може да изкара някого от коловоза, в който е попаднал, или от будната кома, в която прекарва съществуването си.

     И после пак съм неспокойна, естествено. Когато се замисля за нещо, което не е свързано с мен, но ме заобикаля, мислите ми винаги придобиват един специфичен, биполярен привкус. В случая, коя пък съм аз, че да смятам, че ми влиза в работата да променям нагласите на хората, познати или анонимни? Така че искам да кажа няколко думи на всеки, объркал се да прочете нещата, които пиша. Извинявам се. Не желая да натрапвам и насилствено да вкарвам в главите ви моето собствено светоусещане. Понякога това ми се струва като добра идея, но знам, че е нередно и невъзможно. Ако ви възмутя, просто ми теглете една... знаете каква. Най-много да ви върна и аз една. А ако все пак нещата, които казвам, са накарали нещо да ви трепне, без значение в каква посока, ще се радвам да ми кажете. Ако пък нямате никакво мнение, то на мен изобщо не ми пука дали сте ме разбрали, явно не сте целта на думите ми.