Януари, петък, сутринта…

Сега разбрах всичко. Изведнъж ми се избистри. Точно като по филмите: случка, асоциация, проблясък.

Чувството на изоставеност. Даже редакторът на компютърната програма го подчертава в червено. Не познава такава дума.

Какъв изблик на емоции и мисли, провокиран от една толкова дребна, направо ежедневна случка.

Разбит тротоар пред централна столична болница. Една дама с неистови усилия се опитва да задържи очукана метална болнична количка, за да не поеме по стръмната улица под товара си - неподвижен, неприсъстващ мъж в зелена ватенка. На метър от нея е подпрян на изкривено, ръждясало колче измачкан плик, който тя не можеше да достигне. Помоли ме да и подам плика, нищо повече – само да ù подам плика. Тя щеше да се пребори сама оттук нататък. Чувството на изоставеност ни формира поведението, да не чакаме, да не молим, да се борим сами. Какво лошо? Нищо, просто си мисля, че би била по-полезна в момента да говори на мъжа, да го успокоява, да е с него. Стиснах металните дръжки и ръцете ми залепнаха за тях. Сега си давам сметка какво е усещането да седнеш в такава ламаринена конструкция при минус 5 градуса. От тези колички, които сме виждали във филмите за  Първата световна война и в болниците ни от 21 век. Поех по разбития паркинг, а жената притичваше до мен в опита си да задържи количката да не се обърне от усилията ми да преодолея всяка една дупка, извадена плоча или буца стърчащ асфалт. Наближихме стръмна рампа, в средата на която чинно бе паркирал автомобил, доволен, че е намерил място да бъде единствен в света.

Както казва Карлсон: „аз съм мъж с коремче, в разцвета на силите си”, ще допълня, че съм висок, здрав,  над сто кг. и въпреки това положих много труд, плуввайки в пот при минусовата температура, да избутам количката по рампата, лавирайки между откъртения ù ръб и паркирания автомобил. Запитах жената как го е правила. Отговори ми, че ù е за първи път и не знае как би се справила без мен. Стана ми гадно и мъчно. Ядосах се. А тя беше твърде притеснена… че ме е притеснила… С извинение в гласа ми посочи вратата, която специално охраната отвори, като ни видя да се задаваме по рампата… просто беше човечец в пенсионна възраст, на който явно животът му е подсказал да се замисля за някои неща…

Тръгнах си под потока от благодарствени думи, озлобен от факта, че заедно с болката на мъжа в количката и нейната съпричастна болка по близък човек, трябваше да преодолява неудобството да благодари на някакъв непознат за едноминутното му отклонение от пътя. Обърнах се назад и погледнах напукания тротоар, паркинга, рампата – сиви, разбити, неугледни, отблъскващи, подсказващи, че това място не е за радост, че е повредено и е за повредени.

И разбрах всичко. Изведнъж ми се избистри. Точно като по филмите: случка, асоциация, проблясък.

Чувството на изоставеност.

Това е, което за мен характеризира страната ми. Разговори, спорове, разкази на приятели, заминали отдавна като емигранти. Личният опит от пътуванията, с който съм надникнал  под булото на цялата ПР кампания на медийната и филмова западна индустрия. Разбиранията, чувствата, надеждите, облечени в твой конкретен образ и очакване. До днес не можех конкретно, ясно и кратко да посоча, какво точно ме смущава в живота ни в България. Признаците, следствията, фактите са очевидни и за тях мога да говоря часове. Но кое ги предизвиква, кое ги причинява, кое ни различава?

Чувството на изоставеност от държавата, от организма, чиято част си и ти. Да, държавата не е абстрактно понятие, това сме всички ние. И затова е още по-гадно. Ние живеем въпреки нея, а не с нейна помощ. Обществената нагласа, апатията като цяло са средата, в която виреят политици и чиновници и те действат на същия принцип. Изоставеност.

Политиците се чувстват изоставени от електората си и затова работят единствено за своя сметка. Хората са изоставени от политиците си и затова решават проблемите си както си искат, или както могат, или както се налага… На едни това им харесва, чувстват се свободни, самобитни, хич и не им трябват правила, съсредоточени в собственото си самоусещане, не ги интересува нищо друго. Какво лошо има? Социопати, ядосани на всичко, но спокойни, че няма кой да им търси сметка защо бият децата си, защо бият жените си? Бандитите са открили своя рай, изоставени от държавата. Контактът им със съдебната система е предварително калкулиран като инвестиция за деянието. Инвестиция контролирана, предвидена, без притеснение. Антиглобалистите са щастливи, че сме извън матрицата, че корпорациите са захапали само крайчеца на петата ни. Но дали така не са много по-близо до най-уязвимото ни място сантиметри по-нагоре? Децата ни се чувстват изоставени от контрола, да - и от грижите, ама на тях за к’во са им. Имат си улицата, имат си Нета. Медиите са изоставени от цензурата и решиха, че „гъз”, „пич”, „педал” и „лайно” са нормални изрази за нормални хора, излъчвани в нормалните часове на денонощието. Социолозите, изоставени от съвестта си, формират поръчкови  псевдорейтнги. Псевдорейтингите, изоставени от контрол, раждат псевдоталанти и псевдогерои, които, изоставени от реалното чувство за себеоценка и значимост, завършват с реален куршум в главата.

Вярващите са изоставени от църквата, защото църквата изостави вярата.

До ден днешен учудвам хората, когато стане въпрос за Виена и какво ми е направило най-силно впечатление при пътуванията там. Разказвам им как с един куфар на колелца съм минал през целя град, сменяйки три превозни средства – автобус, трамвай и метро, без нито веднъж, нито веднъж да вдигна куфара в ръце. Е как, това ли е, ами архитектурата, музеите?

 Да, това е! По пътя на моето куфарче може да мине всяка една инвалидна или детска количка! Всичко е направено с мисъл и грижа за човека! Отношението към живота, към хората, проявили се в този на пръв поглед дребен елемент, подсказват защо всичко останало е толкова впечатляващо. Култът към красотата, величието, средата, в която се живее, идва от вековете, съхранява се, обгрижва се и се демонстрира по най-блестящия начин. След като проумеем значението, което Човекът заема в тази култура, можем да разберем защо дворците, музеите и архитектурните чудеса на Имперската столица са толкова въздействащи и ярки.  

Тук мога да добавя суматохата, която настана при сервитьорите, които в Австрия по принцип не са много любезни, хукнали да изнасят столове, подреждат маси и обслужат по най-добрия начин група от деца (имаше и големи впрочем) болни от „Синдрома на Даун” в ресторанта на Зоологическата градина. Мога да разкажа и за условията на живот и грижите за животните в тази четиристотингодишна институция, но няма смисъл. Може би всеки може да даде стотици подобни примери.

Прекъснаха ме.

Един приятел ми се обади. Щяхме да ходим на Говедарци. Пак си заминава за Щатите, живот и здраве ще се видим след няколко месеца. … а мен отново ме обзе онова чувство… на изоставеност.

22.01.2010

Сф

mefkata