на един гл.редактор
     ... Ти нямаш нужда от приятели.
     Имаш нужда от публика, хора, които да изслушват колко си велик, колко си умен, какъв неповторим любовник си и после, когато махнеш с ръка - те да си отидат.
     И да не се появят, докато милорд не ги повика за следващата си роля.
     Егоизмът ти е толкова перфектен, че единственото, което виждаш в хората, е собственото си отражение. Приятелите съществуват дотолкова, доколкото задоволяват собствените ти потребности. Изискването е винаги да намират повод за ръкопляскане.
     Иначе минават в графата "предатели".
     Ако можеше да се видиш отстрани, щеше да знаеш, че си от мъжете, които правят само едно - непохватно издават огромните си комплекси. Защото, когато един мъж разсъждава само с оная си работа, той без да иска, внушава на околните единствено пълната си безпомощност.
     Че си бъкан от комплекси, спор няма.
     Нои поне можеше да се научиш да ги прикриваш, както правиш това с нелюбовта си към вестника.
     Но ти дори не се стараеш...
     Разхождаш се като краля-слънце, превръщайки в трагедия всяка изпусната възможност за какъвто и да е... секс. Понеже зависиш от него. Той е твоето голямо утвърждаване.
     Нищо друго ли си нямаш, с което да се похвалиш?
     Поведението ти на пуберитет с "мокри сънища" (на границата между 14-тата и 15-тата година), не само стъписва, но и плаши. Докато това е едничкият смисъл на живота ти, никой няма да гледа сериозно на тебе, не знаеше ли? И ако бизнесът ти все още върви, то е въпреки безцеремонния начин, по който го убиваш...
     Важно е не онова, което е между краката, хлапе, а онова, което е в душата. Това поне трябваше да знаеш.
     (Сега всеки ден трябва да палиш по една голяма свещ за хората, които още не са те напуснали. Тези, които го сториха, сигурно отдавна са стопили свещта, празнувайки свободата си...)
     ... Някой ден, когато пораснеш (ако това изобщо стане), ще разбереш, че сексът не е нищо повече от чаша студена бира, розов роман за еднократна употреба, хоризонтална румба с продължителността на една песен...
     Вечните неща, които дават смисъл на живота, не се отмиват след всяко чукане с луксозен сапунв банята.
     Те не зависят от формата на задника, тена на кожата или големината на бюста.
     Не можеш да ги срещнеш в скъп хотел от измислена командировка с нарочен придружител.
     Нито да купиш на безценица срещу 300 лева на нощ с непълнолетна проститутка.
     Не са толкова плитки, че да прозират под бял панталон.
     И не действат на първосигналната система, превръщайки я в единствената възможна гледна точка.
     За да откриеш вечните неща, ще ти трябва нещо повече от заключен апартамент със скъпо питие и еманципирана съпруга (която по-късно ще трябва да прегърне друг мъж, своя).
     Вечните неща се откриват като в приказките: за тях трябва да преминеш през девет планини, та в десета, да скъсаш три чифта железни обувки, да счупиш три железни тояги, да са те предали много приятели.
     Едно по едно да изкачваш стъпалата към върха, на който е построен Храма, като на всяко стъпало оставяш по нещо от ненужния си товар: лъжата, удобството, комплексите си, страха си, егото си... А от всяко следващо стъпало да прибавяш по нещо: умора, но и сила, свобода, но и самота. И тишина - много тишина, насечена само от крясъка на орлите...
     Една по една да забравяш думите - празни и леки като сапунен мехур, докато останат само най-необходимите - като въжена стълба, по която да стигнеш  н е б е т о.
     Едва когато стигнеш  т а м, ще знаеш кой си.
     Сега все още имаш само представите за себе си - цветни пеперудени криле, които и след най-лекия дъжд натежават и те повличат надолу, към сивия цвят на земята. После, докато пълзиш, се успокояваш, че срещаш и други като теб.
     Малко по малко забравяш цветовете на дъгата, еднаквостта ти създава чувството за общност, в която мечтите стават конкретни и не по-високи от бутилката марково питие, любовта - секс-единомишленик в тайна квартира, приятелите - клакьори на повикване.
     Казваш си, че имаш още много път, но умората от баздарно пропиляното време вече те наказва безмилостно. И се усещаш стар.
     Защото разбираш, че старостта най-често щурмува не лицето, а сърцето.
     Сърцето, хлапе...
     Единственото, което си струва да бъде спасено...

     Р.S.
     ... Защо не опиташ? Може би още не е късно.
     И не казвай, че не знаеш как.
     Като начало, счупи всички огледала и започни да изкачваш стъпалата към Храма...