По-добре сама, отколкото зле придружена!
Наближават коледните и новогодишните празници. Всичко е красиво, даже леко натруфено, но много празнично. Пазаруваме за подаръци, за себе си и за каквото още се сетите. Правим си прически, разкрасителни процедури. Навсякъде те обгръща празничност. Би трябвало и настроението да е такова. Въпреки всичко.
Днес реших да се разкрася малко и отидох на фризьор. Там се запознах с една жена, около 40-годишна. Заприказвахме се. Естествено, стана въпрос и за празниците, кой къде ще празнува... С невероятна усмивка жената ми каза: „Тази година ще съм сама, някъде и съм много щастлива!” Опитах се да разбера тази усмивка – истинска ли беше; думите ù – себе си ли се опитваше да убеди или мен.
Спомних си, че преди няколко години и аз посрещах нова година сама. Имах много покани – за домашно парти, за заведение, за хижа... Но бях изпаднала в едно такова състояние, че не исках да бъда с никого и никъде. Просто си казах: „Ден като ден!” Лъжех - не исках да отида някъде, където всички бяха по двойки и, когато се вдигат наздравици, да си разменят целувки, погледи, а аз да се чувствам много, много самотна. Това не е някаква злоба или завист, просто не исках да ме боли толкова много самотата. А и не исках да ме гледат със съжаление, което боли още повече. И по всякакъв начин се опитвах да се убедя и да си внуша, че е ден като ден. И така, дойде моментът и аз се закотвих при телевизора и проучвах празничните програми. Явно внушението ми беше успяло, защото си гледах филмчета и предавания и ми беше все едно, че бях сама. Е, може би тайничко съм се надявала на някакво чудо, но то не се случи, естествено.
И ето, че гръмна 12 ч. Всички викаха в еуфория – нямаше как да не чуя. Гърмяха, трещяха... Бях сама. И самотна. Пожелах си, сама на себе си, здраве, щастие и любов. Пожелах го и на всички приятели, познати, роднини и на всички, които никога не бях виждала...
Спомняйки си за тази нова година, попитах жената дали не би искала да е с някого. Оказа се, че досега винаги е била с някого, но защо ли? Вместо да се забавлява, тя е треперела на всяка негова чашка алкохол, на всяко повишаване на тон. Агресията е била непоносима. Вместо спътника до нея да я прави щастлива, той е бил нейното най–голямо нещастие. Замислих се. Може би, усмивката ù беше искрена и истинска. Може би малко самотна! Но кое е по- добре – да сме сами, самотни или зле придружени и, вероятно, още по-самотни?
Надявам се по – малко хора и по-рядко да си задават подобни отговори!
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
