Носовете на последните писатели са навирени. Те не търсят съвършенство, не помнят кога и как са прописали, нито за кого. Не искат признание. Те просто пишат, за да се освободят, за да дишат и да виждат. Не търсете идеалния свят в писанията им. Те не го желаят. Но не искат и несъвършенствата на настоящия да ги заливат, като мътна вода от измити чинии. Последните писатели не търсят утеха, нито искат да плачат на нечие рамо.

Последните писатели събират. Събират остатъците от несътвореното преди тях и от тях сглобяват онова, което няма да бъде сътворено след тях. Те са последни, защото предишните не изказаха и не подобриха това, като създадоха несъвършено онова. И така остана много за досътворяване. Но последните не искат да довършат чуждата работа, те дори не довършват и тяхната собствена. За да не умрат. Не че искат Вечност, защото тя е смърт. Вечността, без начало и без край е по-лоша от едно добре подредено съществуване с обозримо начало и предвидим край. На това те му казват Съвършенство, Завършеност, Красота.

Последните писатели не търсят бога, те самите са замозавършени божества без претенции за величие. Бог не е, но и не им и трябва да е. Затова те не бягат от долното съществуване, за да не попаднат в горното. Те са безтегловни и искат да си останат такива. Дуалността им не се изразява по оста добро-лошо. Тя е имагинерна и самозавършена като кръга – без начало и без край. В един вечен кръговрат, който винаги е бил, е и винаги ще бъде.

Последните писатели никога не спират, но и никога не са започвали. Те не се движат назад, но това не означава, че се движат напред. За тях посоките са онези, които никога не са съществували. Те откриват тези посоки без да ги запомнят или да ги маркират. Защото отбелязването също е смърт. Единственият константен сюжет в работите им е движението, без начало и без край. Движението, само за себе си, като начин на съществуване. Ако има временен застой, той е относителен и от гледна точка на абсолюта той също е движение. Последните писатели не искат да бъдат отбелязвани, засичани, маркирани или дамгосвани. За тях всяко определение би означавало само липса на достойнство и загуба на самобитност. Последните писатели не знаят кои са били първите и не желаят да ги притискат следващите. Нито във времето, нито в пространството.

Последните писатели се наричат така, защото са се отправили към ръба на съществуването и знаят, че след като го прекрачат други няма да дойдат след тях. Затова те са последни.

…

- Сигурен ли си, че в питието ти няма някой силен наркотик? – Дончо, хазяинът се прозина, разкривайки седем-осем гнили кътника и като стана всичките празни бутилки по масата без малко да паднат – и да си лягаш, че утре те чака работа в дюкяна!