Леко - някак нежно, някак между другото - из накапалата аленочервена шума се подава смачкана избледняла снимка. Накъсана, намачкана, някога горяла, сега бледа и безлична - снимка доскоро пазила спомена за нечий живот... Живот отдавна приключил.
Споменът - някога обишит със сълзи и изтъкан с печал, сега обшит е с каменни окови превърнали животът в прах... Прах, чиято сила е да танцува с вятъра и безспир - някак нежно, някак между другото - без злоба, но и без жал да обгръща все още трептящите сърца с галещата си безмилостна прегръдка, превръщайки ги в каменни сълзи. А тоя камък - все още потрепващ, някак си жив, ден подир ден с рони, окъртя се и изтича размит от пресъхващите сълзи запазили спомена за някога живян живот, и за мечти някога мечтани (красота, любов, живот...).
Прахта, вплетена в жилите на вятъра, разнася единствен спомена за сиротната си песен. Прахта вплетена в прахта на някогашните ни души, сърца...
... и душата гальовно се рони - къс подир къс - докато всеки някой се пре ...