Предполагам...
Предполагам, че всеки се е чувствал загубен в един или друг момент от живота си. Предполагам, че всеки е стоял, гледал е в една точка и не е знаел на къде да продължи. Това е само предположение разбира се, но някак имам усещането, че е така...
Идва едно време, в което всеки иска нещо от теб, и го очаква, и го изисква, а ти не можеш дори да помръднеш, дори да осъзнаеш какво се случва, за да помръднеш. Чувстваш се блокирал. Нямаш сили дори да се усмихнеш. Всичко ти изглежда фалшиво и повърхностно, хората, идеалите, мечтите... Нещастията се трупат, започваш да се задушaваш, обзема те една голяма депресия, искаш само да се скриеш и да не излезеш повече никога, защото светът е грозен и гаден! В един момент дори не можеш да си събереш мислите. В главата ти има едно голямо бяло петно, а в ушите ти се чува само един тънък звук, присъщ на развален телевизор. Най-лошото е, че животът не спира, за да си починеш, не напротив! Земята продължава да се върти, хората продължават да живеят, а проблемите да се трупат. Изненада, или не светът не се върти около теб! Става така, че не срещаш нито едно от очакванията на останалите, а те започват да те гледат с презрение... Дори най-близките ти се обръщат срещу теб, а ти просто искаш всичко да спре! Искаш да си поемеш въздух, да преброиш до 10 и да осъзнаеш какво, и защо се случва!
Но защо ли се получава така? Нима живота е толкова непоносим? Нима ежедневието ни е толкова забързано? Не, не мисля така! Проблемът не е в обстоятелствата, а във всеки един от нас. Свикваме с един ритъм, с едни обороти и пази боже някой да ги промени, ние веднага се паникьосваме и блокираме. И вместо да се адаптираме и да се забързаме заедно със света, ние предпочитаме да спрем и да се оплакваме, докато някой не се съобрази с нас, или просто не се предадем.
Изглежда сякаш упреквам останалите заради това им поведение, но не е така! Самият факт, че мога да опиша това състояние показва, че и аз съм го изживявала. Макар да знам какво трябва да направя, сякаш всяка частица от тялото ми ме спира... Наистина не разбирам защо е така! Поставяш си цел и започваш да се бориш за нея, в един момент обаче става трудно, ти не правиш повече усилия, а само се надяваш да стане лесно... Естествено не се получава така, точно обратното, става все по-трудно и непосилно, докато не стигнеш до евентуалния блокаж!
Мисля, че думата за това е само една – мързел! Да, емоционалното състояние, в което трябва да си, за да изпаднеш в депресия и в състояние на застой, не се получават от него, наистина е така. Понякога просто се събира твърде много и нервите не издържат, неоспорим факт! Проблемът обаче, идва от това, че не сме достатъчно борбени! Не си казваме: „Ще потърся помощ, ще си подредя приоритетите и ще се оправя!“ , не в никакъв случай! За обществото, в което живеем, да признаеш, че имаш нужда от помощ е равносилно на проституция, правиш го само, когато наистина си стигнал дъното! А колко по-лесно би било, да си помогнеш своевременно...
Та, да мисля, че всичко идва от мързела! Мързи ни да се променим! Мързи ни да направим дори крачка, към промяната! Готови сме да живеем в апатия, само за да не изглеждаме слаби, а дори не осъзнаваме, че това всъщност е проявата на слабост! Блокирал си, добре фокусирай се над това, което искаш и се бори сякаш е на живот и смърт! Депресиран си, добре потърси помощ, инвестирай в себе си и повярвай, че ти имаш стойност, защото е така! Никой няма да спре да живее, за да ни изчака!
Предполагам, че четейки това, може би малко се ядосвате. Коя съм аз да съдя? Ами никоя така е, аз и не го правя. Аз споделям опит! Всеки минава по този път, от тези които вече са минали оттам обаче, зависи дали да помогнат, или не! И все пак, това са само предположения...
© Ева Георгиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Здравейте,прочетох с интерес,харесвам жанра.Към автора на ти-предполагаш,да това е сигурно.Живота не е песен и всеки среща трудности в живота си,аз съм преживял доста още като бебе сега като се замисля как съм ги преживял,дали съм се депресирал,дали съм блокирал нямам представа.Предполагам обаче, че сум ги преживявал както ги преживявам и сега-много просто просто ги преживявам.Всичко е свързано,предполагам добрите и лоши неща също.И като зрели хора приели живота се предполага, че трябва да приемаме и двете.Предполагам обаче,хората неприемащи несполуките,само предполагам, че просто неискат да ги приемат.След кратък размисъл стигнах до предположението,че хората не ги приемат заради глупавата си природа.Кой иска несполуки,ами да никой, но и кой ви пита дали искате?- Никой. Няма какво да се направи така е устроен света,с нежаланието си да ги приемат хората се задълбочават в тях,мисълта им се концентрира върху това, честотата на вибрациите им пада,започва процес на деградация."Нещата са такива,каквито са",ами да такива са.Най-добрият вариант-приемате и преминавате през тях, не ги отричате,приемате.А ако вече сте в състояние на депресия, направете кратък анализ. Задайте си въпрос "Как се чувствам от това(нещото)?" Щом сте в състяние на депресия предполагам не-добре.Ами щом се чувствате така защо още "работите"(мозъчна дейност) над това? Преминете на друга вълна,задайте си друг въпрос "Какво би ме накарало да се чувствам по-добре?", не бъдете наивни да не съм чул "Да спечеля от тотото",достатъчно е нещо малко мисъл за любим човек например,мисъл която поражда позитивни,изпълващи с позитивни чувства чувство...и така започвате(Вие) процес на оздравяване.А след дълга практика се научавате да приемате без да се задържате над тези лоши неща
и животът става отново хубав. -
Много вярно.
-
Днес просто отворих този сайт и първото, което ми се изпречи пред очите беше твоето есе. Сякаш трябваше да го прочта. В момента кандидатствам за университет и усещанията, които описваш в началото на творението си са маскимално точни! Според мен има два основни пътя. Единият е описан от теб - изборът да приемеш обстоятелствата такива каквито са и да се научиш да се адаптираш към тях, като така избягаш от болката. Другият е да избереш пътя на бутна - да поемеш не по "течението" , по което всички тръгват, без да се замислят дали то е това, от което имат нужда/което желаят/което е най-добро за тях, ами да тръгнеш по свой, необичаен и криволичещ път, несъобразяващ се с динамиката на обществените движения. Той, обаче, изисква отговорност, смелост и решителност. Има и трети вариант - описан отново от теб - който не е точно път, ами състояние на нерешистелност/депресия. Той е най-негативният, защото реално нямаш полза от него - седиш на едно място, оплакваш се и не можеш да избереш нито един от предималко описаните две посоки. Бунтуваш се срещу динамиката на живота и хората, но те е и страх от поетата отговорност при евентуалният избор на втория бунтарски път. Блокирал си. Мисля, че си успяла да видиш тези вариации и си избрала реалността такава, каквато е. Може би това е най-правилното решение за теб! И даже няма значение по кой път си поела, важното е, че излязла от онова пасивно състояние! Аз се боря със същия избор.
-
Добре написано и точно.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
