Може би сега е най-удобният момент да направя едно отклонение от историята на редуването. История, която започва и свършва както всички истории – в нас – единствено започва и свършва с нас. Кои сме ние? Протегнали ръце към слънцето, в очакване на прекрасния нов ден, изграден само от нашите очаквания, но заключен единствено именно в тези ръце. В ума ни се вихрят приключения и желания за действия, противодействия, решения, падения, скука, умора, нетленност, автопилот на първа, втора, трета и пета, задна, ще паркирам така че да не ви преча, ще паркирам така, че да ви покажа кой съм, да ви се не види и паркирането, занимава ме цяла сутрин!... А минутите летят. Тук идва ред на приказката, която тайничко си го чака. Ще разговарям със себе си и ще разбера, че в действителност (а какво е действителност?) денят ми е запълнен с пълнеж, от което цялата мистерия на съществуването се обезцветява, а да оцветиш едно съществуване с майсторско паркиране си е чиста фантасмагория, фантазъм. Поизтупвам се ...