Приказка за случването
Може би сега е най-удобният момент да направя едно отклонение от историята на редуването. История, която започва и свършва както всички истории – в нас – единствено започва и свършва с нас. Кои сме ние? Протегнали ръце към слънцето, в очакване на прекрасния нов ден, изграден само от нашите очаквания, но заключен единствено именно в тези ръце. В ума ни се вихрят приключения и желания за действия, противодействия, решения, падения, скука, умора, нетленност, автопилот на първа, втора, трета и пета, задна, ще паркирам така че да не ви преча, ще паркирам така, че да ви покажа кой съм, да ви се не види и паркирането, занимава ме цяла сутрин!... А минутите летят. Тук идва ред на приказката, която тайничко си го чака. Ще разговарям със себе си и ще разбера, че в действителност (а какво е действителност?) денят ми е запълнен с пълнеж, от което цялата мистерия на съществуването се обезцветява, а да оцветиш едно съществуване с майсторско паркиране си е чиста фантасмагория, фантазъм. Поизтупвам се криво-ляво продължавам към следващата смислена цел. Вече са изтекли още 120 минути от живота ми, а не съм направил нищо великолепно. Уви – безвъзвратно са изтекли, а едно е ясно доказано – машината на времето работи единствено и само против времето – изкривява го и това, което се случва, когато я ползваш, е просто да отидеш в друга вселена, така че идеята, да си наваксаш изгубеното време в тази, се обезсмисля. С помощта на машина на времето де. Такаааа... То май друг начин няма. Да се върнем на деня, който вече преваля, защото е минал светкавично бързо или безпаметно бавно. Обръщам глава – поглеждам назад, към него, към изтеклите минути, към свличащата се дреха, приготвена да падне безформено в краката и голият ден да прегърне нощта. Назад няма вече нищо. Пред мен е празно. Сътворявам го с всяка крачка, но, ако не се движа, празнотата ще ме погълне. Затова ще трябва да запълня остатъците с движения – да вдишам и издишам, докато умра. То се случва несъзнателно, безволево. Без воля съществувам и оцветявам с дъха си заскрежените стени. Оцветявам ги с капчици пъстроцветни, по волята на слънчевата светлина ги оцветявам и виждам в малките им призмички как се отразяват лица и светове. Количество или качество. Избирам слънцето. Избирам деня. Избирам да се раждам всеки ден. Всеки ден ти дава нов шанс да започнеш отначало. Затова започвам. Отначало. Дали ще съм тук или там, долу или горе, не е ли все едно, когато всеки ден ще е нов сам по себе си. В противен случай, ще се въртя в кръг, като глупаво ще очаквам да се случи нещо различно, а всъщност ще затъвам в стъпките си. Това беше. Приказката си остана в приказно очакване и с изприказване на случващото се, което утре никога няма да се е случило.
© Велина Караиванова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Ех, Стойчо, каква само „утеха” можем да си спретнем, ако успеем да живеем само за мига – не утеха, а феерия от живот, ама пусто сме заключени в клетката на миналото и бъдещето и тя ни държи като магичен квадрат – непрекъснато гадаем смисъла му, а той, горкият, стои пред нас, в този и в следващия миг само стои, и ни се изплъзва с хитроумна усмивка – поглеждаме назад и му махаме утешително с ръка, утешавайки себе си, че следващият предстои. Благодаря, че прочете и взе отношение!
-
Разстоянието от един миг до последващия е опит за осмисляне на изживяното.
"Миналото е мъртво."
Бъдното е трудно предвидимо.
Остава ни утехата от настоящето...
Харесва ми написаното от теб, Велина! -
Нека не бъркаме дзен с нито едно духовно учение – дзен не е нито учение, нито религия – дзен е начин на възприемане. И е толкова сложен и недостижим, че само му се любувам отдалеко – а да изпаднеш в крайност или в несполука при него е просто невъзможно, защото не е практика, а пак казвам – възприемане. Докоснала съм се до ръбчето на тогата му само като съм разбрала тази разлика и точка – оставям го намира, защото нямам време да се отдам на това съзерцание..., а и да имам цялото време – малко са успелите
В крайна сметка дори използвам думичката само като притворение на усещане - в никакъв случай не смея да я споря или я да защитавам -
Ами, то това е раждането в смисъла, кой казва, че е лесно – да се раждаш всеки ден – обичам дзен, а да избягам от тази любов също е дзен, така че – върви му намери края...
-
Интересен факт споделяш. И аз съм свидетел от първо лице на дългогодишно успешно музициране, без да се познава и нота. Предполагам, че е често срещано. И тук намирам връзката с несъзнаваното несъзнателно движение, усещане като начин на живот – както дойде, както го усещаме, безцеленасочено се раждаме в това, за което сме се родили, ако следваме стъпките на дивите усети, ако знаем по тръпките, че сме точно най-същите.
-
Благодаря ти, Метеор, че прочете и че те докосна в смисъла!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
