Беше април, миналата година. Не търсех смисли, не виждах причини, не исках обяснения защо ни срещна съдбата. Дойде в догарящия край, разрови пепелта в душата ми и съживи червената жарава. Един реален образ в нереалния ми глупав свят. С талант на художник, художник и по душа, обрисува и изпъстри, с чувствен акварел, бялото платно в мен. Обсипана в червено, жълто, синьо и зелено като леха цветчета разцъфвах радостно и ежедневно. Докато лятото дойде и сушата не пощади и изгори всичко в мен. Реши безмилостно да надраскаш с четката си всички красоти. Едва тогава осъзнах - касапин по душа си, не художник, щом кълцаш с лекота невинността. Сега си спомням. Бях едно дете, не пило още от горчилката на любовта, а само лъгало се с много чаши тоник някога преди това. Сега си спомням. После как пред огледалото се гледах - една жена, съсипана, разрушена, неодушевена, втора ръка... Изгубих всичко стойностно и се превърнах от безценна във вещ от пазара на безценицата - преоценена. 

 Започнах иначе на есен да живея. Окапаха листата на дърветата, а с тях окапаха последните надежди, последните чувства и се отрониха последните сълзи. В земята стъпкани в калта от хорските обувки, загинаха и техните следи. Да чувствам осъзнах, че е най-голямата човешка слабост. Погубих я! Да се доверявам проумях, че е най-глупавата човешка склонност. Загърбих я! Да имаш доброта разбрах, че е най-грешната черта в човешкия характер. Изтръгнах я! Красива, истинска, опияняваща скулптура от безмилостно издялан камък станах и само с нежно восъчно покритие ги мамех. С нищо виновни пред мен, без жал опустошаващо земетресение, разруха носех в нестабилния им свят.  Сърцата им разбивах на прах, агонията им не чувах, не виждах и не признах. Отдавах тялото си само за грях, никой не допуснах да хване ръката ми в разходка по улицата. Красива, истинска, опияняваща... бе скулптурата друга в която спрях. Не камък, а гранит посрещнах в нея и леко се пропука моя гард. И пак усетих себе си нелепо слаба, сляпо вярваща и недопустимо чувстваща. Но струва ми се този път ударих с него дъното. Принизена в нищо не означаваща, тренажор за лъжеумение, любовница, към която се обръщат на галено с мръсница. Каква е тази жалка роля, която играя? И как стигнах до тук? В месеца веднъж при теб се връщам - студена, влизам пак в топлата постеля. Самата аз съм някаква духовна самоубийца! Докато съм с теб, художнико, не трепва нито вена, събудена от любовта. Докато съм просто вейка, заключена в твоята прегръдка, изпитвам безгранична свобода. Омразата създава пълна независимост, а любовта неистово заробва. Сега обаче стоя в своята студентска стая и питам се година по-късно... Дали омразата не е към мен самата, а любовта към постоянния кошмар не ме е оковала? Вярвах, че съм непреодолимо, неизмеримо силна. Да. Във всичко успях да бъда такава. Почти. Почти победител - едно лято и една зима ме скършиха безпроблемно. Играя си на демонстрация как аз съм онази с името на всичко контролираща. Самочувствие на базата на един несъществуващ комплекс, но върху основите на една емоционална рутина.

 Дори в нощта, понякога, когато се връщам при теб. Ще знам какво е времето и мъглата в душата ти. Защото знам. Сама съм - оттогава, а ти - сам до сега. И лекуваме с нежност и ласки нашата вътрешна самота. Да бъдем пак двама, усмихнати и ръка за ръка, не ще е възможно някога пак. Причина - не зная, не мога да определя. Но нещо ни спира... А онзи, гранитеният след теб... той ли? Страница откъсната и намачкана на топка в коша. Няма стойност, там където няма уникат!

 Прегърни ме на дванадесети април и ми кажи онези думи за съдбата и случайността, спомни си ги. Излъжи ме, а аз ще се направя, че пак ще повярвам. Нека има поне красив спектакъл!