Прозрението е болезнено. То разкъсва всички заблуди, с които си живял, то те кара да се родиш отново, но преди това да умреш и умирайки да страдаш.

      Времето те кара да разсъждаваш, да се луташ, докато стигнеш на върха, от който виждаш истината, там където Духът е извисил душата и я е издигнал на най-високото стъпало, от където тя вижда своя живот - такъв, какъвто е.

     Всеки път, когато си на прага на реалността и заблудата, усещаш болката вътре в себе си. Тази болка е в следствие на илюзиите, които те подхранват с мечти и заблуждават твоят ум и душа, докато тя не се осъзнае.

Единствено тогава, проглеждаш истински и разбираш, че си живял в един свой свят, различен от действителността.

В този момент си задаваш много въпроси, на които не откриваш отговори.

Отговорите идват след време, а доста често те са в самите нас, защото битието е не само около нас, а и вътре в нас. Там, където рядко поглеждаме с истинските си очи.

          Ние сме част от реалността, а тя е вътре в нашите сърца. НИЕ СМЕ ПРОДУКТ НА НЕЯ И СЛЕДОВАТЕЛНО СМЕ НЕЙНИ ДЕЦА.

НИЕ СМЕ ПРОДУКТ НА БИТИЕТО, КОЕТО Е ПРОЯВИЛО ЛюБОВ КЪМ СЕБЕ СИ И Е СЪЗДАЛО СЕБЕПОДОБНИ.

          Аз мисля по този начин, защото това прозря моята сърцевина и бих бил истински щастлив, ако по-често осъзнавам всичко това, защото след време всеки разбира, че всичко подлежи на промяна в този свят и остава само душата. Тя продължава да се развива, а това, което не подлежи на промяна, са духовните параметри и закони, които Бог е създал и не е нужно да променя, защото Той е съвършен.