Вървейки по осеяната с кървавочервени рози алея, аз се бях заровила в мислите си за пореден път днес. Размишлявах за цвета, който обагряше красивата алея. Размишлявах за цвета, който обагряше съзнанието ми. Мислех си за цвета, който олицетворяваше представите ми за Него. Мислех си за цвета, който изпълваше сърцето ми, когато се сетех за Него. Размишлявах за всяко опарване и си спомнях прогарящото сърцето ми чувство, което ме караше да викам в тих шепот... в агонизираща болка. Размишлявах колко ли мразя себе си, за да си причиня това, което знам, че скоро няма да отмине. Размишлявах за постъпките си... за миналото си... за бъдещето си.
Толкова омразно чувство - да обичаш и да не бъдеш обичан. И точно тогава всичко започва да губи смисъл... И когато помислих, че всичко е отминало, го видях. Той блестеше и светлината прогаряше очите ми, които аз не затворих, за да му се насладя. Човекът, който е така съвършен... човекът, когото мразя, а всъщност обичам... човекът, който не се интересуваше от мен.
Разминавайки го по кървавочервената алея, прошепнах само "Здравей..." и продължих да вървя. Коленете ми омекнаха от тежестта на чувствата ми, но аз продължих, защото мога... защото трябва.
Вървейки, аз си мислех, вървейки по кървавочервената алея, осеяна с алени рози. Мислех си за цвета на раздялата, цвета на болката, цвета на тъгата... и не са ли всъщност те нюанс на един и същи цвят - любов.