Римувано есе
Защо ли пърхат в мене пеперуди? Дали защото срещам погледите луди? Защото чувам думи грешни, твърдящи, че са непогрешни? Живее и расте у мен тревога! Да обясня на всекиго не мога, че заедно живеем в общия си дом! Не може да си викаме, или разминаваме мълчешком! Че трябва да си го обичаме, редим ... Когато трябва - всички да пестим! Да не позволяваме да ни го хулят! Плодовете на труда ни отвратително да брулят! Да виждаме доброто в него и да поправяме явили се повреди! Не може: тебе аз те мразя! От теб далече ще се пазя! Не може на доверие да си се мразим! Вярно ли е, не ли - долу! Колко лесно съдим и отсъждаме, без да знаем как стоят нещата! Караме се, някого пропъждаме, без да са ни чисти и на нас сърцата! Искаме! Все не ни достига! Нямаме угода! И нашите избранници го знаят! За своя джоб и стол те спорят до изнемога, а ние ги подкрепяме със страст! За туй съм толкова тревожна! Прогноза положителна за нас е невъзможна! Ние избираме сред нас егоисти! Самите ние сме такива! Задушаваме мислите си чисти, защото те не са практични! Практични, спрямо нащо лично его! И ето! Домът ни общ опърпан, мръсен, беден! От всички домове последен!
© Маргарита Ангелова All rights reserved.
Дори не бях сигурна какво точно ще напиша. Трудно се облича в думи емоция. Особенно, когато е толкова силна, че пречи на работата, на задачите ти. Доминира над всичко и някой би я намерил за странна. Как такава тема може да те съсипе толкова?! Благодаря ти, Жабчо!
