Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам-само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.
Ръждивозлатно и нямо, и горестно,
напомнящо простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.
„Последното листо“, Дамян Дамянов
За нея са написани стотици статии, излъчени са десетки предавания и хиляди интервюта. Непреброими са и песните ѝ, които можем не просто да чуем, но и да усетим и дори да мислим. Възхвалявана, обожавана, отричана, пренебрегвана, но винаги различна и единствена.
Самата тя казва за себе си, че живее между обич и омраза. Вокалните ѝ възможности – оценени във времето, характерът – безспорно силен и чувствителен. Усещането за онова владеене на пространството и времето като че ли ѝ е присъщо и вродено. Мястото за нейната дума – последно и неоспоримо. И сигурно това е част от един труден и неособено лек живот, който изпълва живота и делата ѝ със сила и зрялост.
Далеч преди да напиша тези редове си мислих, че част от съвременното ни просвещение е свързано с нейните послания, с нейните появявания и нейната способност да се отдалечава от всичко, което па̀ри и гори, но да се доближава до това, което е съградено от човешката обич и да пази най-вече достойнството на всички. Съхраняването в такава голяма продължителност от време показва необикновена устойчивост и смисъла от това, което правиш като част от същността на самото съществуване.
Безспорно тя е забелязана, тя е там, където би искала да бъде, тя е отражение на преминалите години, в които ние всички преживяваме заедно. Тя е част от нашата мъдрост. Интересни са посланията, интересен е начинът на изживяването им, интересно е тяхното превъплъщение и най-вече – начинът, по който те си проправят път, за да достигнат до нашите мисли, чувства и усещания и не на последно място – за да останат там дълго или завинаги.
Тя говори по поразително различен начин чрез своите песни, чрез интонацията, чрез своята чувствителност, чрез дишането, чрез неподражаемото спиране и чрез произнасянето по своя неповторим начин на думите, съчетани в определена реалност. Често неизпетите стихове остават неизвестни за много хора, но има и изпети, които също остават неизвестни. За нейните изпети стихове не може да се каже, че просто са станали част от нашите дни, от нашето време, защото те по един особен начин вече са част от нашата история.
„Разказани“, пресъздадени и пресътворени по нейния си начин – като тези на Димитър Ценов:
Дори когато друго нищо нямаш
и нашата любов се слее с времето,
ела с ръцете си при мене само,
с последната им жар, ще те приема.
Обичах те заради тях, ръцете,
изтръпващи от болка и доверие,
треперещи във тишината двете,
в които толкова любов намерих.
Движението на ръцете е част от нейната вътрешна същност, която виждаме, част от нейното сценично излъчване, а може би и от това да бъде тя самата. Всички, които се занимават със сценични изкуства, ще напишат достатъчно много редове за ръцете, за тяхното движение и за значението му. Но нейните са запазен елемент на онова усещане за пространство и време. И когато са широко разперени и разтворени, за да приемат душевния отклик на публиката, или когато са високо вдигнати да благодарят, но и да покажат, че това всичко е част от онова безмерно усещане за време и пространство. Всичко това се изпълва от един невисок, но много голям човек.
Тишината на очакването, силата на онова отношение на неподправеното отношение за величието на своя род и родина е част от тази същност в изпетите стихове на Павел Матев:
Аз те мисля, родино! И чувам.
Като музика стенеш у мен.
Твойте нощни дървета целувам
и осъмвам от птици пленен.
…Грешна селянка с болка добила
върху сламата в селския пруст
един малък и не много силен,
един български анти-Исус,
който тръгна по тебе невесел
със кама и тракийска торба
и от юноша още се вмеси
във зигзага на твойта съдба.
Когато прави равносметка за себе си винаги отбелязва, че хората не я познават и че не се чувства най-умна, нито най-красива, но все пак го прави чрез думи, като тези от стиховете на Александър Петров:
Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.
Веднъж в годината – напролет,
или пък може би наесен,
веднъж в годината изпявам
последната си нова песен.
Веднъж в годината умирам,
веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
а след това я разпилявам.
Не съм сигурен, че с нейната подреденост животът ѝ е хазарт. Него, живота си, тя изпява със стиховете на Дамян Дамянов. Докосваме го и чрез думите на Александър Петров:
Животът – това е чудо.
Магия, надежда, лудост.
Откривам, откривам всеки ден –
животът тупти във мен.
Животът – това сме ние.
От него не ще се скрием.
Пътувам, но се завръщам пак
и търся отново бряг.
И все пак, и най-вече тя е и остава „Българка“ (Надежда Захариева):
Всичките птици ще надпея
с мойта песен и моя смях.
Моята хубост ще огрее
както слънцето таз земя.
Често се питам – как издържа на тази лошотия, която се изсипва – дали от злоба или от завист или пък просто защото сме си такива – върху нея. И макар да споделя, че не обръща внимание на това, дълбоко в себе си съм убеден, че всички ние сме живи хора, които чувстваме и усещаме, независимо дали искаме или не. И че нея, като всеки от нас, вероятно я боли и ѝ е достатъчно неприятно.
Не попитах дали да напиша тези редове за нея и вероятно те ще бъдат приети от различните хора по различен начин. Но при всичката несправедливост на този свят тя е не само наша. Ние я обичаме по собствен начин, ние се гордеем с нея, ние я боготворим и пак ние я отричаме. А тя е и си остава винаги наша и истинска. Затова и трябва често поне скромно и дори незабележимо да ѝ казваме това толкова човешко и лично: „Благодаря!“
А тя винаги излиза последна и е Лили Иванова.
проф. д.н. Венелин Терзиев
© Венелин Терзиев All rights reserved.