Заслушвали ли сте се вечер, преди да се унесете в сладката прегръдка на съня, чували ли сте я как стене, усещали ли сте как леглото ви вибрира от нейната дълбока въздишка, как вятъра просъсква през не добре уплътнените прозорци, с гласа на немощна старица: “Ти си виновен, ти си виновен…”? Събуждали ли сте се с писък с ококорени очи  и облени в студена пот в бетонната си стая, грижливо боядисана с тонове химикали и ароматизирана с най- новата марка аерозол, върху дървеното си легло, в непосредствена близост до 60-ватовата крушка на нощната си лампа, множеството си парфюми и ключовете за колата си, осветени от работещия в три часа посред нощ телевизор и скрийнсейвъра на любимия си компютър, осъзнали, че майката земя все повече изнемощява под нашия натиск и това трябва да спре? Не се притеснявайте - и аз не съм.

      Днес, отваряйки темата за замърсяването на природата в близкото кафене, приятелките ми се изсмяха и продължиха да говорят за новия МОЛ в града. Бетонна сграда, висока четири етажа плюс подземния паркинг, внушително творение на архитектурата, построено на мястото на малък квартален парк, където понякога разхождах кучето си. Прегърнала чашата си горещо кафе, потънах в размисли - нима проблемът с умиращата под краката ни природа е толкова демоде?

        Природозащитници по цял свят развяват хартиени плакати пред правителствата си с призиви “ДА СПАСИМ ГОРИТЕ ОТ ИЗСИЧАНЕ”, стартират се проекти за озеленяване в градовете и запазване на естествените тревни площи, но в действителност излиза, че никой не го е наистина грижа за флората и фауната. Потърсих информация в интернет, колко растителни и животински вида са изчезнали безвъзвратно от тази планета в последните, примерно 500, години, но такава статистика не намерих. Според мен, ако тя изобщо съществува, данните биха били твърде стряскащи за да бъдат обявени в общественото пространство. Съществуват хиляди начини да се заяви протест срещу унищожаването на планетата на която живеем и всеки ден някой се опитва да ни накара да проумеем че тя ни храни, тя ни подслонява, поради нейното съществуване ние живеем. Но ние хората сме твърде горди и самовлюбени същества, за да си признаем, че не ние сме причината за всичко и че не всичко е под наш контрол. След дълги обвинителни речи по наш адрес произнесени на ум с горчив вкус в устата, но не от кафето, съм готова с неохота да призная на глас, че явно просто така сме устроени.

      Знам, че това са глупави оправдания на едно слабо и безволево създание, но съм сигурна че на никой трезво мислещ човек, макар бил той дълбоко загрижен за тази немощна старица, а именно майката земя, не му е хрумвало дори и за миг да изостави скромната си къща заедно с колата и огромното си количество техника, за да живее в пещера, облечен в животински кожи, принадлежащи на съществата, които е убил по време на лов, предприет единствено с цел собственото му оцеляване, само в името на каузата “ДА ОПАЗИМ ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ!”. Като си направим една проста равносметка, осъзнаваме, че всъщност ние сме започнали от гореспоменатата ситуация. И ето, че се оказва, че спасяването на Земята означава регрес в пълното значение на думата.

       Ако приемем че планетата ни е едно живо същество, също като нас и че естествените закони на природата действат в пълна сила и по точно “всеки се оправя сам”, то аз и почти свършващото ми кафе достигаме до прозрението , че сме в постоянна война със Земята и ако следваме логиката, то по- силният ще победи. Остава само един въпрос: “Кой е по- силният?”. Въпреки парадоксалната разлика в теглото на всички нас взети заедно и това на земята, както и в нейните размери сравнени с нашите, отговора е еднозначен и неоспорим: “Ние ще победим!”. Трябва само да се замислим, няма ли да е това “Пирова победа”?...