С обич...
Баща ми ме научи да бъда мъжко момиче. Борещо се. Със зъби и нокти. Говорейки правилно, чупейки пози от време на време, придружаващи ги с хитра усмивка. Получаващо това, което иска и което й се отдава, което заслужава. Не галантна принцеса, чакаща принца на бял кон, сресвайки медено русите си коси. Не онази, обличайки копринени рокли. А онази, която ще събори и Вселената, за да стане на нейното.
С татуировки или без, с обръсната коса или без, той даде най-доброто - изгради човек. Изгради характер. Ако ме счупят - да режа. Ако ме разплачат - да удрям. И в бой да ме спипат, да дам докрай. Ако падна - да ставам, да се поизтупам за блясък, и отново да покажа, че земята, на която стъпвам, умея да я владея с цялото си съществуване. Баща ми стори онова, което хиляди други не успяха - обичаше. Защитаваше. Даваше. Не искаше нищо. Ръце, пазещи за всеки. Начина, по който ми казваше "моето малко момиченце". Шиещ сърца. Прегръщащ рани. Глас, успокояващ плачещо дете. Ридаеше с мен, делеше сълзите и нощите си с мен, пренебрегвайки себе си, четейки ми приказки, когато беше зает. Показваше ми света, показваше ми пътят на мравките, блясъкът на утринната роса или току-що падналата снежинка. Нито веднъж не ме изгони. Нито веднъж не каза "не мога повече, бях до тук". Характер, по-твърд и неогъваем от камък. Достойнство, което малцина уважаваха и стотици плюеха и лаеха като кучета на кокал. Твърдо заставащ зад решенията си, пазейки семейството си като дар, по-ценни и от очите. Любов, призната за възхищение и поклон. Любов, непоколебима, смела, отстояваща, пламенна. Любов, за която и хиляди пъти да кажеш "не", все нещо те връща там.
С хиляди благодарности
и топла прегръдка,
твоята малка
принцеса".
© Любослава Пиринкова All rights reserved.
ме е изпреварил...Браво, момиченце!
