Плача като за последно (често безпричинно); страх ме е; срам ме е; нямам удоволствия...(Не! Всъщност имам! Едно от малкото ми останали удоволствия е да се самоизтезавам и страдам); нямам смелост да направя нищо друго и това ме подтиска; гневна съм; не ме разбират; намирам оправдание за неуспехите си в нежеланието да върша каквото и да било; не съм удовлетворена от това, което правя, съм или се случва с мен;
И изведнъж всичко започва да се случва БЕЗ МЕН. Защото аз отивам на парти със собствената си личност и се чувствам добре и уютно и много, ама много познато.
Скоро разбирам, че спокойствието ми се е изчерпало САМО по отношение на мен, а всички сблъсъци с реални или несъществуващи събития и неща ме докарват до раздразнение, граничещо с припадък.
Никога до този момент не съм се чувствала по - самотна. НИКОГА!
Неистово мразя хората, губещи своето време, за да пропиляват моето и се мразя, че съм го позволила това нещо. Много съм зле... Може и да е добре, защото се успокоих, че нищо няма ...