СаМа
Седя сама на края на света. Гледам в една точка и се чудя... На какво и аз самата не знам. Болката ме изгаря отвътре. Сърцето ми е натежало, ще се пръсне. Но нищо не помага. Очите ми са пресъхнали и не капва нито една сълза. В какво сгреших? Какво толкова направих? Заслужавам ли това страдание или не? Аз не изпитвам вина, но дали не трябва? Но не мога да разбера какво сторих? Толкова ли лошо е било, за да изпитам такава болка? Та аз цял живот понасям лошотията на другите, но те не страдат ни най-малко! Тогава защо? Защо аз?
Седя и мисля. Дадох на хората токова много. Напрвих толкова много. А те... Или може би това много не е било досатъчно? Може би това не е всичко. Може би, може и още... А може би никой не оцени труда ми. Никой не разбра, че му подавам ръка, че му гласувам доверие... В този сват, изпълнен с лицемерие, никой не разбра как се чувства едно малко незначително сърце. Сърце, което даваше като не очакваше да получи нищо в замяна. Сърце, което стана за посмешище. Никой не го разбра... Дали някой ден ще бъде стоплено? Никой не знае. Може и да си остане самотно завинаги. А може и да има искрица, която да го стопли.
Но след толкова разочования дали ще е готово пак да се раздаде? Дали в него остана нещо - и то не знае.
Но ако раната е толкова голяма, че никога не се “съживя” отново? Тогава какво?Ще стана като повечеро - коварна и лицемерна? А може би вече съм. Преди сърцето ми не бе способно на такава низост. Но сега може и да е. Сега може би не остана никаква искрица, проблещукала самотно, която да ми помогне. Вече съм повече от мъртва. Вече нямам сърце. Защо? Защото бе наранено. Вече не ми пука за никой. Нямам съвест и душа - сякаш всичко в мен умря. Нищо не ми остана. Нищичко...
© Мила Костова All rights reserved.
