ЗДРАВЕЙТЕ,

предоставям на вниманието Ви едно есе на тема, която силно ме вълнува.

Надявам се, че ще Ви хареса.

Благодаря Ви.

Лек и усмихнат ден на всички.

САМОТАТА – ПРОКЛЯТИЕ ИЛИ НАЧИН НА ЖИВОТ 

Голяма част от хората в днешното забързано общество са самотни, а може би са просто сами. Това състояние е плод на тяхната воля или пък на нормалното стечение на обстоятелствата в един човешки живот.

Самота е състояние на уединение, изолация, или накратко липса на контакти с други хора.

Усещането за самота понякога е въпрос на личен избор, а друг път е проклятие, което следва човека в неговия житейски път – болест, неприемлив външен вид.

Възможно е самотата, като психологическо явление, да бъде резултат просто от отдадеността на професионалното развитие на личността.

Но самотата може да е и следствие от различието в начина на мислене у хората, които ни заобикалят в определен момент от живота ни.

Въпросът дали самотата е проклятие или просто начин на мислене, начин на живот, е доста сложен и строго индивидуален. Поради това отговорът на този въпрос е комплексен. Много от хората отказват да приемат, че са самотни, тъй като човешкия род е създаден, за да живее в общество. Създаден е да бъде в група, а не да бъде сам.

Но от изключително значение е разграничаването на това „да бъдеш сам” от това „да бъдеш самотен” в собственото си ежедневие, макар и заобиколен от други.

„Да бъдеш сам” може би е лесно да се дефинира като липсата на други хора (или по-общо същества) около индивида.

„Да бъдеш самотен” означава да живееш в уединение, дори в изгнание, до степен да се чувстваш жертва на собствените си цели, мечти и желания. От друга страна, „да си самотен” би означавало да си откъснат от действителността, която по някакви причини, не е по твое желание.

Но дали това е проклятие или просто начин на живот, начин на мислене...? Това е въпрос, на който всеки следва да си отговори според собствените си критерии за живота. Самотата в живота на човека е от изключително значение за това как този човек ще се развие и каква следа ще остави след себе си за следващите поколения.

Не е безизвестно, че много голяма част от хората на изкуството – музика, изобразително изкуство и най-вече литературата, са били до различна степен самотни в собствените си житейски истории. Дали това е наистина един своеобразен избор на всеки от нас или е просто стечение на обстоятелствата, които по обективни или пък субективни причини ни водят към самотата.

Това състояние на духа може да покаже на всеки какъв е неговият личен принос в развитието на човешкия род, в развитието на обществото като едно цяло, в духовното развитие на света.

В това забързано ежедневие, всеки е улисан в сбъдване на собствените си мечти, с цел да бъде щастлив или най-малкото да бъде удовлетворен от живота. Може би стремежът за финансова независимост, за влияние в професионалната сфера, в която се развива всеки от нас, предпоставя и този резултат – самотата (откъсване от тези, които не проявяват интерес към професионалната ни сфера).

ДАЛИ Е НЕОБХОДИМО, ОБАЧЕ ???

Погледнато от друга страна, изолацията е начин на пречистване, на себеанализ, на зареждане с нови сили, за да можем с вдигната глава да продължим да се борим с ежедневието. Хората гледат на самотниците като на по-особени, по-странни индивиди, които се държат настрана и не се впускат в безсмислените преживявания на околните.  Non sense е да се сливаме с масата, тъй като по този начин ще загубим собствената си индивидуалност. Това е и причината самотниците да бъдат като „трън в очите” на останалите хора, защото гарантират за успеха си със собствените си усилия и възможности.

Цената, която плащаме, за да сме приети в обществото като нормални индивиди, е равна на това да се примирим с еднаквостта, да се примирим с ограниченията, поставени от „силните на деня”... а това какво е???

За да запазим спокойствието в ежедневното си общуване с хората, ние следва да се съобразяваме с тях, и защо...? – само защото са „силните на деня” ??? Смятам, че не е необходимо да се обезличаваме до такава степен, че да се претопим с масата.

Фактът, че един човек е самотен не означава, че не е жив, че не е пълноценен. Напротив, означава просто, че обкръжението му не е достойно да го разбере такъв, какъвто е. Означава, че все още има нещо, което му пречи да се разкрие пред околните, да покаже същността си, да загърби самотността си.

Но дали е възможно да се случи такова преобръщане в съзнанието, в психиката на един човек... едва ли?!?!? Човек се ражда и си отива от този свят такъв, какъвто се е родил, а не какъвто останалите искат той да бъде. Наличието на самотност в ежедневието на един човек предполага неговото по-високо интелектуално ниво. Предполага достигната от самия него мъдрост в разбиранията си към останалите и света край него. Той гледа на живота по-философски, по – спокойно, по-мъдро.

Ето защо самотата не е толкова лошо нещо, което бихме могли да наречем проклятие, защото тя дава на човека това, от което той самият има нужда. По-скоро самотата е право на избор на всеки един от нас, право да организираме и да живеем живота си по наши собствени правила. Възможност да направим от себе си това, което искаме ние, а не това, което другите искат да направят от нас, поставяйки ни в рамка от обществено мнение, преценка на околните и съобразяване с мисленето на останалите.

Ето защо, нека просто да бъде себе си и да не отделяме толкова голямо значение на неспособността на околните да ни разбират такива, каквито сме.

Нека да изживеем живота си така, както ние смятаме за необходимо, за да изпълним зададената ни мисия и за да оставим на човечеството ярка следа.