Самоубийствено...
Не бях живяла от много време насам. По-скоро никога. Не и истински. Много е смахнато да усетиш, че ръцете ти са пълни с малки тръбички, по които се мърда течност. И че имаш мънинки и сладинки власинки дори и по ушите. За тези по пръстите на ръцете и на краката няма да говоря - те не са толкова сладинки, а и след време вече не са и толкова мънинки. Но усещах и тях. Прекалено е шантаво и да си помислиш, че искаш да се пресегнеш за чашата с кафе и да усетиш как в този момент трепва някой неврон и тича да каже на главния мозък, че поне три от петте пръстта на по-сръчната ти ръка трябва да се замъкнат и да мръднат онази голяма чаша с двата мишока от масата. Откачена работа! Но си я бива! И аз знаех как да й се насладя. За първи път.
Осъзнах всичко това, палейки последната си цигара. Беше малка и кокетна, жадна да бъде докосната. Беше перфектна. И моя. Помирисах я още веднъж и я запалих. Винаги палех цигарите си с клечки кибрит - обичах мириса на огън, обичах светлинката на ...