Сбогом!...

Не мога вече! Нямам сили да продължавам! Усещам как сърцето ми умира, прободено за пореден път от безмилостната кама на любовта... Толкова неизказани думи... толкова скрити надежди... толкова унищожени мечти... Душата ми вече е мъртва! Там лежи на дъното на океана от горчивите сълзи... Безпомощна... забравена... Дори очите вече се затварят, уморени от цялата тази болка... Всяка клетка умира малко по малко, отровена от всичките подли лъжи... от всичката тази любов... Но това любов ли е?! Така ли се нарича тази убийца?!...
Любов на заем... Това ли ми даваше ти, когато казваше, че ме обичаш? Голямо удоволствие ли ти доставяше това, да виждаш как наивно вярвам на думите ти? На колко още освен мен го казваш? Чии други мечти освен моите разбиваш? Нима беше сляп, когато гледаше колко съм щастлива с теб?! Нима беше глух, когато ти казвах, че не искам да ме нараняваш?!...
Браво, любов моя! Успя!Постигна целта си! Успя да унищожиш всичко, което имах! Успя да разбиеш щастието ми без капка жал!... И признавам, че го направи много добре! Изигра всяка роля отлично!...
За мен вече няма щастие, защото изгубих сетивата си, с които можех да му се радвам!... Остана само пустиня – зловеща и безкрайна...
Дано никога не изпиташ тази болка, която изпитвам аз сега... И дано някога случайно си спомниш за мен... колко много съм те обичала... И дано тогава да не е вече прекалено късно!...

Сбогом, любов моя!...