Шест малки сини очи.

   Изнизваха се последните дни на юни месец, когато аз седях  под прохладната сянка на лозите в предния двор, наслаждавайки се на отсъствието на учебни часове и на прохладния ветрец, галещ лицето ми. Внезапно върху глезените си усетих нещо топло, пухкаво и мъркащо – бременната ми котка – чисто бяла, с две различни очи – зелено и синьо. Преваляйки се от майчиния товар,  тя се обтегна до мен с видимо блаженство. Аз и семейството ми отдавна чакахме да роди, за да   напълни двора с малките пакостници... които не закъсняха – една сутрин проницателен котешки писък стресна още спящия квартал и не след дълго се радвахме на три безпомощни, голи и слепи същества. След няколко дни обаче забелязахме, че и трите имат очарователни небесно сини очи... а заедно с тях и наивно-изследователския си нрав, и разбира се – чисто бяла козина като майка си. Имам чувството, че растяха не с дни, а с часове и вече техният „дом” – кашон с парцали отвътре, им ставаше все по-малък, а сините им очички все повече търсеха жадно околния свят, сякаш искаха да погълнат всичко, което ги заобикаляше. Понякога им завиждах... Те излъчваха някакво странно безразличие към човешките проблеми, потопени в някакъв техен свят, изпълнен с игри, лишен от човешка логикa, но за сметка на това обгърнат от майчина грижа. Когато мисля за своите проблеми, се опитвам да разбера грешките си, за да не греша повечe, но понякога лутането между правилното и неправилното в мен само ми набира още ядове... Тогава един от чифтовете сини очи ме поглежда, сякаш с насмешка – хорската загриженост на фона на тези волни  очи изглеждаше някак глупава,  ненужна... Една сутрин станах по-рано от обикновеното. Обгърна ме утринната хладина, която накара кожата ми леко да настръхне, небето беше ясно и по него се беше разляла оранжево-розовата лазур на слънцето, което още плахо се подаваше над хоризонта. Елата, лозите, чемширът, цялата градина беше още някак си сънена, неподвижна, както и трите животинчета. Те се бяха сгушили в едно кълбо,  в което не се различаваха границите на телцата им едно от друго. Това кълбо беше сътворено от инстинкт, примесен с някаква братска и сестринска загриженост, с нежност, с любов и разбирателство, което напоследък се изплъзва от човешките взаимоотношения... Този момент се запечати в мен. Един образ на детска невинност, наивност, любознателност, безгрижност. Онази утрин бяха трите заедно... Докато един ден баща ми изкарваше колата, а аз бях отстрани. Той я запали, подкара... и едното коте се гърчеше, прегазено от гумата. То риташе безпомощно със задните си крака, плюваше кръв, а едната му очна ябълка бе излязла. Родителите ми го погледнаха безучастно и ме подкараха да се качвам в колата да не закъснеем. Наистина не можеше вече да се помогне на клетото животно, но това остави някаква следа в мен.

Най-напред се чудех дали можеше да се предотврати, защо стана така... Но нали ако не беше прегазено, все някога щеше да умре от старост? Тогава имаше ли смисъл да съществува изобщо? Може би да – макар че не успя да види и пипне никога сняг, през краткия си живот с ококорените си очички гребеше жадно от всичко, което го заобикаляше, неговите игри и закачки винаги бяха изпълнени с радост, която хората рядко срещат,  всеки път се отнасяше към нещата все едно че ги вижда за първи път – безкрайно любопитствo, примесено с  детска наивност... Това ме накара да се замисля върху две неща – едното е, че неговият живот, макар и кратък, бе добре изживян, а второто е, че ние, хората, би трябвало също да не прахосваме живота си, а да гребем от него с пълни шепи. Сега всеки ден виждам останалите две котета, а третото ме гледа сякаш от спомените ми и ме кара да насищам живота си с повече радостни моменти.

Винаги ще се сещам за тези шест малки сини очи.