Въпросът за всемира, човека и неговия живот идват още в детството ни. Детето пита: Какво е това? Или онова? Защо това е така? И това защо няма край? Родителите отговарят по начини, достъпни до детското мислене. По-късно тези въпроси идват в годините на младостта и младите вече сами търсят отговорите.
Ние, хората, живеем обикновено с поглед, обърнат „навън”, в набиране знания за света около нас. Изучаваме нещата, събитията близки и далечни, живота на другите,понякога си позволяваме дори да се намесваме… Но когато нещо голямо раздвижи пластовете на всекидневието, когато дойдат покрусите и лежим дни и нощи на болничното легло или погребалната кола отнася тялото на скъп човек към отворения гроб, тогава се замисляме не вече между другото, а сериозно и отговорно за себе си, за своя живот. Оглеждаме изминатия път и постепенно започваме да пренареждаме ценностната си система. Какво съм правил досега и има ли полза от него, се питаме ние? Постепенно осъзнаваме колко много ценно време сме загуби ...