Страхът взема надмощие над мен - страх от самотата, страх от промяната, дори от скуката. Страх да не стана отново момичето, което бях преди. Чак звучи смешно... Нима синтетиката е всичко? НЕ!  Живеейки в този свят, изпълнена с фалшиви емоции и фалшиво щастие, си мислех, че не може да бъде по-прекрасно. Но кое всъщност смятам за прекрасно? Може би жалките опити да намеря истинската си същност, заобиколена от празни хора... Колко грешни мисли и колко заблудени разсъждения на едно самозалъгващо се момиче.

 Тези порочни забавления, тези еуфорични състояния... Мислех си, че ми харесва и малко по-късно се усетих, че го правя просто по навик, за да бъде ежедневието ми нормално. Грозна картинка - всичко е изкривено. Напукани са ми устните, но продължавам да водя безсмислените разговори с хората около мен. Всичко ме боли когато спра на едно място, затова продължавам да се движа. Мисля си, че така болката ще спре.

 Накрая изглеждам ужасно, дори потресаващо - имам сенки под очите, рани по тялото, нямам сили за нищо - депресирана съм. Замисли се... Това ли са нещата, които искаш? Наистина ли няма нищо по-сладко от синтетичното?

   - "Ха-ха-ха! Глупачка!": чувам в главата си.

   Какъв жалък живот живееш! Какви смешни позиции си заела - глупав начин да предизвикаш смъртта.

     По този начин сам опустошаваш живота си и опропастяваш всичко, за което си се борил някога преди. Мисля, че всички платихме прекалено голяма цена за тази наша заблуда. В играта дори забравихме кои сме и защо сме!

  Крайно време  е да спре целият този фалш, защото изгубих истинското си АЗ, някъде там в тази бяла, опустошителна стихия, наречена "СИНТЕТИКА"!