Спомни си за мен. За нас...

 Това е разказът за една любов, която може би е към края си... Защото и двамата го усещаме. Аз загубих прекалено много... И реших, че точно с теб съм спечелила нещо огромно (най-накрая...). Явно отново съм се излъгала... Явно не заслужавам да печеля, но и ТИ не заслужаваш да печелиш - любовта ми, сълзите ми, кризите ми, целувките ми, докосванията ми, милувките ми, усмивките ми... Ти не ги оцени... А тогава защо АЗ да оценявам това, което ТВЪРДИШ, че правиш за мен?!? Защо да оценявам болката, когато мога да имам щастие, което оцених, че е твърде скъпо, извоювайки го. И за теб ли да воювам?!? Колко още? Нима не ти доказах, че те обичам? Нима не ти дадох всичко, което имах - тялом, духом, психически? Нима не отдадох същността си на теб, ИЗМАМНИКО?!?!
Нима сега ти заслужаваш да четеш тези редове, изпълнени, пропити с моята душа... Твоята душа... Отдадена ти завинаги... Защо го направих - защо ти повярвах...
Лъжливата ти усмивка, с красиво извитите, прекрасни устни... Очите, които гледаха с твоята т.нар. "любов"... Ръцете, които ме докосваха изпиващо... Защо ти беше това? За да загубя още нещо в живота си ли? Добре, но помни, че ще го преживея... Някак.
Обръщам се назад. Песни, картини, снимки, звуци, смях.
Поглеждам сега. Викове, удари, крясъци, истерии, болка.
Гледам в бъдещето. Празнота.
И се питам само: кому БЕШЕ нужно това, което си причинихме?!?
Обръщам се назад. Викове, удари, крясъци, истерии, болка.
Поглеждам сега. Песни, картини, снимки, звуци, смях.
Гледам в бъдещето. Празнота.
И се питам само - кому Е нужно това, което си причиняваме?!?!
Обръщам се назад. Празнота.
Поглеждам сега. Празнота.
Гледам в бъдещето. Празнота.
И сe питам само - кому ЩЕ е нужно това, което ще си причиним?!?!