Стъклена клетка
Всичко, което искам, е да върна онзи момент, в който се чувствах истински щастлива. Прегръщайки теб и усещайки топлината на тялото ти. Представям си как вървиш към мен с усмивката, озаряваща деня ми. Прескачам от реалността в мечтите и нещо в мен умира. Знаейки, че този момент никога няма да се върне, тъгувам по загубената възможност. Може би единствената, която съм имала и пропилях по такъв глупав начин. Съжалявам, че обичам да отблъсквам хората, които ме обичат. Те се примиряват, а аз оставам винаги наранена. Не осъзнаваща грешките си, търсеща вината винаги в околните и никога в самата мен. Истината е, че греша. Безброй пъти, без да призная и без да поискам прошка. Въобразявам си, че с усмивка ще мога да залича всички беди, които съм нанесла. Кого ли заблуждавам? - Никой, освен себе си. Копнея по изгубените възможности и загубения шанс да бъда истински щастлива. Всичко, което искам, е да върна времето назад, да покажа, че мога да обичам така, както никога. Да бъда себе си, поне веднъж. Очите ми се пълнят със сълзи само при мисълта какво е могло да бъде, а не е. И може би единственият виновник за това съм аз, с моя инат и чувство за несъвършенство. Дори това, че ме обичаш, не ти позволи да се докоснеш до мен, аз не ти позволих, мислейки, че не те заслужавам. Сега гледам света по друг начин, но и не мога да ти го покажа. Пътищата ни се разделиха завинаги и единственото, което мога да направя, е да запазя хубавите ни спомени. Малки, толкова кратки, а за мен толкова скъпи...
© Теодора All rights reserved.
Това май наистина е най - личното ми произведение. 
