Думите са магичните съставки, от които е създавано и поддържано нашето съществуване. И да се замисляме, и да не се замисляме за тяхната сила – те действат! По-добре е тогава да ги използваме за нещо съзидателно за себе си и за околните. Винаги е по-добре да насърчиш, отколкото да обезсърчиш някого с думите си.
Обичам, освен изречените думи и написаните. Те са с не по-малка сила, защото остават съхранени може и за вечен период от време. А може би това е била и идеята на писаното слово – да остави нещо за вечността.
Мога да се нарека носител на словото и негов пазител. От малка обичам словото и мога да кажа, че го считам за свой дар. Радвам се, че това е така, защото то много ми помага в моята учителска професия. Ако не умея да подбирам правилните думи, не бих могла да привлека вниманието на своите ученици. Но освен да говоря, смятам че умея и да пиша. Моите ученици и за едното, и за другото знаят много добре.
Живеем в дигитален век. Говорим за това, че мишката ще изяде книжката. Може и да я е изяла, а може и да не е. Никога не съм била съгласна с твърдението, че днешните деца не четат. Четат, но определени неща. Предполагам, че възрастните не се интересуваме толкова живо от това, което грабва вниманието на децата, не говорим достатъчно с тях и оставаме с погрешни впечатления. Мисля, че диалогът между поколенията е важен. Важно е да се споделя, за да се търсят и намират допирните точки и ако искаме да мотивираме в нещо децата, трябва да знаем как, а за да знаем как, трябва да общуваме с тях.
Също не бива да се подминава личният пример. Аз съм четящ човек. Никога не съм го крила, а и мога ли? Моите ученици са запознати с почти всички инициативи, с които се занимавам – представяне и популяризиране на автори, издаване на стихосбирки, насърчаване на българското слово зад граница (знаят, че стихотворенията на госпожата се четат на три континента), насърчаване четенето на незрящи, създаване на т.нар. пещерски късмети, които толкова нашумяха около 24 май тази година. Аз разговарям с моите ученици за тези неща, защото не ги крия като практики и интересът, който се е пробудил сред тях е дал немалки резултати.
Една от любимите ми дейности е да представям своите книги на ученици. Правила съм го в училището, в което преподавам, правила съм го и по покана на други училища. Един от личните ми успехи като последица от тази практика са две млади и творящи дами от град Пещера, които се престрашиха да покажат на света своите стихчета и да ги съберат в дебютни книжки. Радвам се, че сега с тях правим общи представяния на Литературен клуб „Искри“ към НЧ „Развитие – 1873“ – гр. Пещера. Те не само надскочиха училищната скамейка, а надскочиха себе си и сега ни радват с това, което пишат. Радвам се, че имам принос за това щастливо събитие.
Словото може да бъде изказвано и писано на много езици. То е без граници. Две дами от Пещера, с които си сътрудничим от години – Богдана Сиракова и Мария Джуркова, превърнаха в реалност мечтата на много творци, а именно техните стихове да бъдат преведени и четени от хора от други части на света. За 24 май стихове на български поети бяха преведени на 4 езика в три континента, а всеки превод бе придружен с рисунка на талантливо дете от Пещера. Защото думите могат да бъдат извайвани и от четката на художник.
Силна страст ми е есеистиката. Тя разпалва в мен голям огън, защото провокира мисленето ми и ми дава поле за изява на моите схващания по различни въпроси. Радвам се, че през годините имах възможността да запаля интерес по тази тематика сред някои от моите ученици. Най-ярък спомен ми е една прекрасна млада дама – Наталия Стоянова. По интересен начин според мен тя получи отличие в конкурс за есе, посветен на Ботев („Ботев и след него“). Преди три години попаднах на информация за конкурс за есе, организиран от Район Северен в Пловдив и насочен към учащите и живеещите ученици в този район. Наталия живее там, но учи в друг район. Имаше и една друга „пречка“. Конкурсът бе за ученици от 7 до 12 клас, а Наталия бе тогава шести. Но нали вярвам, че имам до себе си едно талантливо дете, което има нужда от стимул и възможност, се обадих в общината да попитам дали Наталия, въпреки възрастта си, ще бъде допусната до участие. Получих потвърждение и от младото момиче се изляха прекрасни думи на патриотизъм. Бих казала забележителни за едно дете в 6 клас по това време. И смисъл имаше. Наталия получи специално отличие и беше изненадата в конкурса. Смелостта винаги се възнаграждава. Това беше нейният урок, а моят, че има смисъл понякога да се заобикалят правилата. И тъй като литературата и историята са нейна страст и сега, тя неслучайно избра да продължи образованието си в Хуманитарна гимназия. Благодаря също така на нея и семейството й, че идваха чак до Пещера, за да присъстват на мои представяния на книги. Мисля, че това е пример за добра симбиоза между родители и учители.
През годините си изградих един свой начин, за да стимулирам творческото писане при учениците. Използвам го при шестокласниците, които изучават Средновековие. Когато стигнем до темата за Кръстосносните походи, момчетата си представят,че са рицари на поход и пишат писмо до своята дама на сърцето, в което разказват за своите славни подвизи, а дамите на сърцето им разказват също в писмо за промените в Западна Европа, който настъпват, докато техните любими мъже отсъстват. Това стимулира както творческото писане и въображението на децата, така и изследователския им дух да търсят подробна информация за някое сражение.
В заключение ще добавя, че думите съхраняват емоции, събития, мисли и чувства. Могат да бъдат привдигащи, а кой ли не се нуждае от една топла дума, от една утеха и подкрепа? Защо трябва да ни е трудно да кажем, че някой може да се справи или че държим на някого? Вярвам, че словесната сила няма да изчезне, няма да се омаловажи. Тя ни спасява от тегобите и писани или казани, думите могат да правят чудеса.
© Николина Барбутева All rights reserved.