Миналия път писах за интелекта и как той се връзва с физическата еволюция. Важен момент беше, че умът трябва да вземе ЕДНО решение, защото човек се стреми към ЕДНО поведение. Това е естествена необходимост за поведенческа консистентност/рационалност, която е характерна както за инстинктите, изградени от еволюцията, така и по-абстрактна и широка проява на интелигентност. Също споменах, че това се изразява на психологическо ниво, в обикновено неoсъзнатата нужда от сигурност и устойчивост. Тази нужда се усилва още повече от факта, че природата е всъщност точно наобратно – винаги в процес на промяна и нужда от адаптация към нови условия. В един момент дадено поведение има положителен характер, в друг може да има отрицателно. Също стана въпрос, че еволюцията като инстинкт обикновено е като цяло бавен процес, защото се гради на дълготрайно натрупване на доказали се стратегии за оцеляване. Колкото по-доказали се поведенчески модели, толкова по-дълбоко вкоренен е инстинктът. Личната интелигентност от друга страна е наобратно – продукт на сравнително краткотраен житейски или абстрактен опит, който не се е достатъчно доказал, при което е рисков. Как собственият ни ум балансира между тези две стратегии?

Той създава друг вид "програма"/"интелект", който можем да наречем "вярвания" и "представи". Той е нещо средно между природната форма на интелигентност, която наричам инстинкт, и личната форма на интелигентност, разум, характерна за човешкия вид. Изглежда умът на човек има тази силна предпоставка към "вярвания", защото те служат като буфер между интелигентността и инстинкта. Както споменах и преди, интелигентността страда от ораничен фокус, докато животът е точно наобратно – всичко е свързано. Понякога един губещ се детайл обръща представата, изградена за него, на 180 градуса. Това може да се сравни в часовете по математика, когато един обърнат на плюс минус обръща и цялото решение на задачата. Така че точки за вярно решение няма... Това е елементарен пример как локална грешка води до асиметрична по големина глобална такава. За съжаление, в живота често се случва точно така. Новото ниво на разбиране за нещо често ни показва "малки" грешки, "малки" пропуски, последствията от които са били огромни. Това е очевиден проблем в работата на интелекта ни, който единствено съм срещал обсъждан много наивно, като "ефекта на пеперудата". Това обсъждане обаче се свежда до рамките на предвиждането на външно събитие, а липсва съзнанието, че подобни неща се случват и в собствения ни ум (който както писах – предпочита да крие това от себе си в търсенето на "стабилност"). Как точно природата е решила този негов недостатък чрез "вярванията"? Както и всичко останало – по най-простия (и може би ефективен) начин. Всяка нова информация, която постъпва и може да се обработи от интелекта (какво значи "може", по-нататък) подлежи на огромна, яростна критика, а старата се влачи дълго време, дори когато има обективни факти срещу нея. Затова ги наричаме "вярвания", и често в негативен смисъл, защото често ги виждаме като нещо отживяло, небазирано на текущото време и познание. Това, което повечето не схващат обаче, е че така работи умът ни, и те самите, измествайки едни вярвания, изграждат нови такива. Шопенхауер има една мисъл по случая, която е от по-популярните му:

"Всяка истина преминава през три фази. Отначало е осмивана. След това е яростно отричана. Накрая бива възприемана като очевидна."

Шопенхауер е напълно прав (и за това). Но аз лично не знам да е писал за причината и необходимостта това да се случва. Не можем да гледаме само негативно на този процес, защото той е природната защита, буфер да се ограничи рискът от възприемане на недоказали се с времето интелектуални концепции. На човек (поне нормалния) не му е дадено да види директно "правилната" концепция, той трябва да мине първо през много грешни, просто защото така работи разумът, той постоянно се развива. Повечето не искат да си дадат сметка за това, въпреки че историята, дори в краткия вид, в който я познаваме, е пълна с примери за грешен избор. Но човек често изглежда като тийнейджър, който смята, че всяка нова мисъл, която му идва, няма как да не е "най-вярната", независимо от дългия път, по която дадена концепция се е развивала. Житейският му път (особено днес) се състои от произволни, "самоцели", а не толкова от поведение, насочено към поправяне на признатите "грешки". Грешки, породени от недостатъчно му разбиране не само на природата като цяло, но и на неговата собствена. И това се случва дори със защитен механизъм като вярвания (често предавани като "традиции").

В този контекст на мисли трябва да си зададем един доста важен въпрос – проява на по-голяма интелигентност ли е да възприемаме нови идеи по-бързо или по-бавно? Това е чест проблем и в политически, и в кулурен, и в научен смисъл. За съжаление, колкото и да ни се иска, "правилен" отговор няма. Приемането на нова идея винаги е риск, и е отговорност на всеки дали ще поддържа в ума си стари принципи, или намира новите за достатъчно непспорими, за да се откаже от старите. Особено сериозни са въпроси от широк характер като консерватизъм или прогресивизъм, дясно или ляво, божествено или небожествено начало. Както в повечето неща, истината е някъде по-средата (което не значи обаче "средата"), реално ни е неизвестна. Това, което може да се твърди обаче е, че по-интелигентният човек по-лесно се справя с тази неизвестност, по-малко търси сигурност, по-уверен е в самия себе си, по-лесно приема, че "неговата" истина не е единствената истина, по-лесно допуска обсъждането на алтернативни за него идеи (дори и да не ги възприеме), по-малко емоционален е в обсъждането на интелектуални въпроси.

Друг интересен факт е, че тъй като вярванията са наложила се интелектуална концепция, хората са по-склонни да приемат нещо ново, нещо, което не им е било вече представено в подобна форма. Т.е. умът им няма база, на която да го критикува. Това е и причина човек да се учи толкова бързо, докато е дете, чрез имитация. Новата информация бива приемана изключително бързо и безрезервно. Затова и е толкова отговорна задачата по възпитаването на едно дете. Друго нещо, което не се обсъжда също (по ясни причини), е че този процес продължава в пълна сила и при т.н. "възрастни". В живота се появяват постоянно нови неща (особено в информационния век, в който живеем), и човешкият ум търси непрекъснато нови обяснения (за да получи сигурност), много от които приема просто така, на доверие, по детски имитиращ начин. А моделът обикновено е представен чрез медиите и любимия телевизор. Телевизорът не само взе "възпитанието" на децата, той "възпитава" и възрастните, без те дори да го съзнават... Малцина реално създават собственото си мислене чрез говорене, писане, общуване под някаква съзнателна форма. Повечето "слушат" и "имитират", без да осъзнават, че думите имат сила върху тях. Или те трябва да се научат да общуват и дадат израз на собствения си разум, или друг ще направи това вместо тях, дори без те да разберат. Другата пък страна на това поведение е отразена в притчата за пълната чаша, за ученика, който отива при учителя, но е пълен със собствени идеи. Ученикът хем уж иска да научи нещо, хем вече има изградени "вярвания" и е "компетентен" по всички въпроси. Поуката обаче не е просто човек да се "изпразни" от собствените си виждания. По-лесен начин да бъде външно програмиран от това няма, а претенцията дали е за негово добро или лошо е само това – претенция. Поуката е, че ако наистина искаш да разбереш други виждания, трябва да можеш и да оставиш своите настрана, поне за малко, без страха, че ще изгубиш почва под краката си. Повечето нямат такава интелектуална сила. Това изисква зрялост, която се добива единствено постепенно чрез бавен процес на постоянно развитие. Това, което по-често се случва е, че старият модел на поведение се чака да се сгромоляса с гръм и трясък, за да се види какво наистина той е представлявал. Той трябва да стане тотално неприложим, тотално отхвърлен, очевиден и отречен за всички. Особено очевидни примери са диктатури като фашизма и комунизма. Чак когато системите се срутиха напълно, се напълни масово с "анти-фашисти", и "анти-комунисти"... Както американците казват – "Елвис напусна сградата", "малко" позакъсняло поведение... Къде са хората, които критикуват сегашната система, когато нещата се случват?

Като заключение, едно обобщение на формите, от които е изграден човешкият ум:

• инстинкт – предимството му е, че съдържа най-доказаните методи за физическо оцеляване. Не случайно стане ли дума за храна, секс, заплаха за живота, контролът е почти изцяло там, в инстинкта. Човек почти винаги се "превръща в животно" в подобни случаи. Което, обективно погледнато, не е нещо "лошо". "Прекалено" интелигентните хора, в които инстинктът е "спънат" прекалено много, имат значително по-слаб шанс за физическо и сексуално оцеляване (затова и те се нуждаят от развито общество). Отрицателното в инстинкта е, че той често противоречи на цивилизования начин на живот, който водим. Неговата истинска природа е на полето, не в града. Почти няма негов аспект, който да не изисква някакво "интелектуално доработване", за да води човек цивилизован живот. И това е било ясно за хората от много отдавна. Затова са измислили тази концепция "възпитание". Хората не се раждат "цивилизовани"... особено някои от тях...

• интелигентност, разум – предимството му е, че е способен на огромни скокове във възприятието ни за живота. Особено като се има предвид, че като вид сме в изключително детска фаза на неговото развитие и сме видели много малко. Интелигентността ни дава правото на избор, да контролираме собственото си поведение. Прави го много по-комплексно, като дава много повече вариации за изразяване от инстинктивното: фактор/дразнител – реакция. Недостатъкът му е, че вижданията му са ограничени, а трябва да работи в обстановка, където всичко е свързано. Процесът води понякога до сериозни грешки и пътят до пълното им изчистване е също бавен. Новата информация, която получава, се нуждае от време да "повярваме" в нея, за да започне наистина да ни води. Информацията и логическите изводи сами по себе си не значат много за човешкия ум, трябва да има изградено "чувство", "вяра". Затова и като цяло споровете са безполезни и реално не "раждат истината" както в оня идеалистичен афоризъм. Хората се разбират реално само на ниво "инстинкт" и ниво "вярвания". Трябва да бъде постигната интеграция на трите нива, за да съществува такова нещо като разумно общуване. От което като вид сме много далеко...

• вярвания, утвърдени представи – предимствата им е, че създават буфер между новата информация, която получаваме и нейното доказване и възприемане. Това изгражда по-целенасочено и ясно поведение. Недостатъкът им е, че те могат да бъдат най-лесно манипулирани. Човек много лесно ги възприема "като свои" (в стремежа си да намери обяснение и сигурност), и много трудно се отървава от тях (защото ще разруши тази сигурност). Най-опасни могат да бъдат вярванията/моделите, предавани от родители към деца, както и "общовалидните", "популярните", по които обществото уж е постигнало консенсус (но както историята показва, такъв често е външно наложен). Убежденията са и най-честият начин, по който човек се самозалъгва. Дори той сам да вижда невалидността им, често му е "по-удобно" да ги поддържа, при което те могат да се превърнат в най-големия "умствен боклук". Както инстинктът, така и интелектът предоставят като цяло някаква валидна информация (дори и без да представят ултимативното "крайно решение"). Вярванията обаче могат да представят тотално "мъртъв материал", особено когато е възприет наготово, без разбиране, особено когато човек няма вътрешен стремеж за нещо повече. Това е всъщност по-голяма опасност отколкото ни изглежда в днешно време, защото животът, който водим, по една или друга причина е много динамичен, и човешките вярвания се сменят доста бързо. Това, ако не друго, поне ги поставя непрекъснато на преоценка.