Теория на смисъла: кратки размисли на една вятърничава мечтателка

Човек и добре да живее - умира и друг се ражда. Ама защо е живял тоя човек? Само да умре и друг да се роди ли? Да има кой да излезе тържествено, да се изпъчи, прочисти гърлото си и да каже на погребението му: “Ето, тоя беше страшен пич, евала че се роди, евала че гушна букета!"

Брей… Щом е толкоз просто, с какво сме всъщност по-различни от който и да е друг биологичен вид в тоя свят? Моля, не ми се сърдете, че ще философствам в обичайния си махленски циничен стил. Който се чувства обиден, да ме извинява. Просто така имам по-голяма свобода на израза и мислите ми текат по-лесно.

С рождението си, ние сме напълно зависими от лицето, поело грижата за нас. Беззащитни малки същества, които изразяват отношението си към света с гръмък плач. Да, животът започва с рев. Протест срещу несправедливостта на болката. “ Защо точно на мен?”

Голяма заблуда всъщност. Болката е един от факторите, допринасящи за еволюцията на мисленето ни. Същото онова, чийто потенциал ни е заложен изначално. И точно то ни отличава от другите живи твари, шестващи по тая земя. Или поне се предполага, че е така. Или доскоро е било. А може би пак ще бъде. 

Всеки е изпитвал болка. Понякога по-силна, друг път слаба. По-дълготрайна или съвсем краткотрайна. Във всеки от случаите, болката е оставила отпечатък. Спомен. Създала е рефлекс- логична реакция в отговор на определено дразнение. В рефлекса обаче не се корени цялата истина за смисъла на болката. Той е само отражение на въздействието. Всъщност онова, което болката действително предизвиква е формирането на траен спомен, обвързан с емоционална реакция. Ние не помним болката. Помним своите чувства докато сме я чувствали. Както и след като тя премине.

Да, имаме огромен набор от изразни средства, с които да я опишем, но те си остават думи. Докато емоцията…Тя се загнездва в съзнанието и при всеки следващ подобен случай на вероятна среща с болката изплува на повърхността и сигнализира: “ Не барай запалената печка! Не се ядосвай за глупости, ще вдигнеш кръвно и ще те боли глава! Режи ги тия домати на дъската за рязане, бе твойта кожичка недна! Три седмици ти зарастваха пръстите предния път!” И така нататък, до безкрай.

Това се предполага, че е поведението на един разумен, осъзнат и поемащ отговорност за бъдещето индивид. Обаче ако на тоя ходещ на два крака субект са му се случвали твърде болезнени неща или пък твърде често и е попрегорял вече поне два- три пъти за живота си, има голяма вероятност запасът му от приспособимост към болката да се е поизчерпал. Тогава компасът, сочещ винаги север почва да се върти хаотично все едно се намира над голямо находище със желязна руда и горкото изстрадало същество се отказва от изконното си право и задължение да мисли, обръщайки погледа си към сенките.

А там има всякакви изкушения, замъгляващи ясното му до момента зрение. Твърдата му и изградена на база на собствен опит, но и на придобити знания преценка. Миражите на удоволствието го примамват да ги посети. Да влезе във владенията им за да притъпи болката. Да заглуши обвинителните гласчета на собствената съвест поне за малко, че са му проглушили ушите от грозни крясъци как за нищо не става.

Бавно, постепенно следва пропадането на тая окаяна душа, която оправдава постъпките си с :” Аз зная най-добре! Не ми се бъркайте в живота!”

Да ги съжаляваш ли или да им се караш? Нито едно от двете. Спасението на давещите се винаги е в ръцете на самите давещи се. Най-добрата стратегия е просто да слушаш. Защото те имат много какво да кажат. А тъй като компасът им се е повредил, в тоя момент са твърде слаби да осъществяват диалог със самите себе си, а именно да мислят.

Не се дават непоискани съвети. Не се дават лични примери. Няма абсолютна истина. Само ориентири по пътя към нея. Научавайки се да слушаме, ние усвояваме умението да мислим. Да разсъждаваме. Да създаваме въображаеми варианти на онова, което може да бъде последствие от взетите от нас решения. 

Една изключително успокояваща тревожните хора техника е да си представят кой е най-лошият възможен изход ако предприемат определена крачка. Проектирайки го в съзнанието, той вече не изглежда толкова страшен, затова и ужасът от извършване на действието вече става напълно неоснователен.

Властта. Над собствения живот, но и над този на околните. Една от опияняващите перспективи на пребиваването в сенките. Но цената за нея е доста по-висока от онази на удоволствието. Макар, че и последиците си заслужават.

Властта, обаче значи отговорност. А поемем ли веднъж отговорност, ние вече сме направили първата стъпка извън тъмата и към изгрева. Защото властта има едно миличко, сладичко гласче, което шепне: “Да, след мен ще остане нещо и ще ме помнят с него. И ще бъда велик не само тук и сега, а завинаги.”

“Какво ще остане след мен? Добре наторен терен два на два? Няма лошо, бурените също се нуждаят от удобрения, за да избуяват. Само че… Не е ли твърде жалко да е само това?”

Ето тук вече започва пробуждането. Ако приемем този мъничък импулс за “знак от съдбата”( макар че личните ми убеждения са че такова животно нЕма и за тоя плевел почвата у мене не става), вече сме една идея по-напред. 

Не е достатъчно просто да се родиш. Или пък ти да родиш. Не е достатъчно да бачкаш от девет до пет, нито пък къщата ти да е изрядно изчистена и подредена. Не това е смисълът. Но пък помага да стигнеш до него. Вкарването на ред в личните дела намалява общото количество хаос във вселената. И разпределя по-равномерно отговорността.

Раждаме се с болка. Живеем с нея. Ако изтеглим късата клечка, умираме в страшни страдания. Но освен да ни създава рефлекси, да тренира интуицията и да оформя личността ни като умерена, балансираща между дълга и удоволствието, болката има и друга цел. Да бъде споделена.

Твърде кратко живеем, твърде много понасяме, твърде малко са онези, които ще се наемат да носят кръста ни заедно с нас. И въобще не става въпрос за саможертва, а за едно обикновено човешко отношение. Дай, за да получиш. Универсален принцип. 

Да дариш безкористно. Да не очакваш нещо в замяна. Да се радваш на общуването. Да казваш истината или поне да не лъжеш. Защото от малките лъжи като: “Няма проблем, ще отрежа парче от душата си, щом се налага с него да платя за късче материална облага” се стига до големите лъжи като “Аз просто искам да направя света по-добро място като избия всички лоши хора.”

Ще боли, разбира се. Още и още. До самия край. Отвъд него ще ги боли онези, свързани с нас, което значи че ще боли вечно. Или поне докато съществува животът. 

Има обаче тъй разнообразни възможности да се уравновеси тази болка и вместо да пулсира нетърпимо, тя да се превърне в силата, тласкаща ни към съзидание. Да създадем нещо значимо, което да бъде от полза не само на нас, но и на изпадналите в същата като нашата дупка. Че и по-дълбока.

Наука, изкуство, материя и енергия. Любов… Толкова много области, в които да се прояви съзидание. Просто трябва да си изберем най-подходящото за нас.

Не ни е достатъчно единствено вдъхновението. Нужна е дисциплината да продължаваме, когато първоначалната еуфория изчезне, когато мотивацията се стопи и когато все повече ни се струва че светлината в края на тунела не е от слънце, а от идващ насреща ни влак. 

“А какво толкова може да се случи? Опитай, може пък да съжаляваш ако не го сториш?”

“Не, ще съжалявам ако го сторя. Защото вече се е случвало. Дори да не мога да се сетя как точно протече, тялото ми помни как плаках точно, защото болеше като за последно. И защо да повтарям същата грешка, като пак ще ме боли тъй силно? А може би дори повече?”

Паметта е щитът, който ни пази от болката. Дисциплината- светещите указатели по верния път, от който ако се отклоним ще попаднем в гъста гора и ще се изгубим. Или в пустинята с разбойниците, които ще ни ограбят, а може и да ни убият.

А смисълът… Болката е смисълът. За да я разберем, за да се научим да се лекуваме, да я разпределим равномерно помежду си, за да намалим вселенското зло, трябва да я изживеем напълно. 

И да не се боим. Да поемем пътя към висшата цел с високо вдигната глава и въпреки тръните, спънките, камъните и всички ония гадости, заради които хленчим: “Ама защо точно на мен, ама защо точно сега, ама как можа ти така…” 

Въпреки. Защото сме хора. И защото това е смисълът.