То мечтаеше да мечтае. Колко му се искаше да повярва, че някоя спокойна вечер ще легне в мекото си, топло легло, ще затвори очи и пред него ще изникват най-съкровените му желания, докато се унесе в спокоен сън. То не искаше да спи. За него сънят беше голямо изпитание. Там идваха неканени страховете му, спомените, които уж беше изгонил. Затова обикаляше тъмните улици, търсеше все хора, за да не остане сам. Един стар приятел му каза, че се е променил много. То се усмихна и поклати глава в знак на несъгласие. "Разбира се, че не." Но то знаеше, че лъже. Беше прекалено трудно да понася себе си, затова бягаше непрекъснато. Като онези анимационни герои, които все препускат с всичка сила, обезумели от страх, докато осъзнаят, че стоят на едно място. Какво го задържаше? Само то си знаеше.
Много често то се смееше. И смехът му не беше престорен, усещаше как цялото му тяло се отпускаше, душата му дишаше спокойно, очите му грееха от щастие, а усмивката му беше прелестна. Няколко секунди, може би ми ...