Толкова много въпроси, толкова много молби...

   Къде се загубихте, невинни деца? Къде изчезнаха чистите усмивки и честните думи? Какво е това презрение в очите ви докато говорите?  Защо се присъединявате към този свят на възрастните, изпълнен с измами, лъжи и преструвки? Нека растем, но защо пък да не създадем нов „ свят на възрастните” ...?
        Изумена съм от корените промени, които виждам в хората около мен. Спомням си- до вчера се смеехме, целите оцапани в кал , а днес същият този човек стой пред мен и ми разказва лъжлива история, изпълнена с омразата му към света и хората, различни от него.
        Иска ми се да се засмея на всичко това. Иска ми се това просто да е груба шега, но не е. Сякаш нямаме нищо против лъжите, убийствата – дори се възползваме от тях, от „закрилата, която могат да ни осигурят”.
    Артисти – в това се превърнахме. От деца с мечти -  в безсърдечни тела, с единствената цел да оцелеем, независимо по какъв начин.
           Затварям очи и се опитвам да си представя какво ме очаква в тази пиеса... Трагедия или комедия? Зависи  от личното възприятие на нещата. Но и въпреки това лъжата си остава лъжа, преструвките си остават преструвки, а красотата, към която се стремим, просто избледнява.


         Ако си способен, чуй вика ми. Ако го чуваш и все пак стоиш там, тогава просто обърни гръб – искам да знам, че те няма.
          Ако не можеш да чуеш отчаянието ми, тогава потърси в себе си това място, което бе отредено за мен. Виж какво изпусна, виж къде сгреших и ми дай всичките причини, поради които си тъй безчувствен към мен...  Само не стой така безучастно...
         Лесно е просто да замръзнеш с усмивка на лицето, но трудно е да изразиш чувство по този начин. Замръзнала, аз те гледам и чакам мига, в който най-накрая ще се почувствам свободна. Без съмнения... Без съжаления... Без обвинения.  Неспособна, поради собственото ми деградиране, аз съм в очакване на невъзможното. 
       Просто стоя.
         Чувството на безпомощност ме кара да чувствам отвращение към себе си. Всяка една нова искрица на сила е погълната мигновено от отчаянието ми. Това предизвиква гнева, а гневът - омразата. Несъмнено всичко, което се трупа, в един миг ще се обърне срещу самата мен. Достатъчно издръжлива ли съм да спра целия този процес на самоунищожение? Не знам... 
    Затова те моля да ме чуеш – отхвърли всичките ми погрешни мисли, чрез истинските причини или просто сложи край на цялото това безумно стоене. А ако има друга причина, поради която мълчиш, осмели се да я изкрещиш  в лицето ми , надраскай я с големи букви на някоя стена... 
         Догадките са безсмислени, когато истината е наблизо. 
          Ще помогнеш ли? Ще ме чуеш ли?

  Заобиколена от усмивките на победители, на хора, които наистина са вкусили от победата и възможността да осъществят мечтите си се питам : В кой свят живеят те?  Очите им искрят с истинската радост, а пред мен седи малка рисунка, която ми припомня за болката. Не моята болка – тя вече ми стана скучна – болката и преживяванията на другите.  Гледам ставащите покрай мен събития и се удивлявам на силата, с която препятствията се преодоляват. Вярата, че това е само миг, който ще остана в миналото и съзнанието, че трябва да продължим напред. Заредени с мълчание, хората, които познавам, преживяват загуби, провали и успехи. Обладани от емоциите търсят рационално в случващото се, за да се опрат на неоспоримата действителност и да я приемат. Възхищавам се на смелостта ви да се борите! Възхищавам се на амбицията ви да успеете и намерите начин да оцелеете!
    Всеки един човек е толкова силен, колкото поиска. Ако предпочетем да бъдем жертвите и да се превъплътим в самовглъбени нарциси, бихме имали цялото време на света за да говорим за себе си и да обръщаме вниманието на другите към нашата особа.  Колко ограничени ставаме тогава – превръщаме съществуването си като възприятие за света. Да, всеки един от нас представлява един малък свят, но ако започнем да се грижим само и единствено за него, никога няма да имаме възможността да се потопим във световете на другите. А по природа човек е любознателен.

                Едва ли ще разбера света, но искам да опозная хората в него...
               Кой си ти?
               Аз съм тук...  Разкажи ми историята си!

            Толкова много въпроси, толкова много молби... А искам да ви кажа още нещо, искам да ви попитам още нещо... Но не ще го направя.