Торта на три етажа
Отчаяни мисли за живота, толкова несбъднати мечти и пропилени шансове... Колко от нас се чувстват така и колко биха си признали, че възприемат съществуването си на тази земя повече като товар, отколкото като радост..
Баба ми днес навършва цели 90! Поръчах ù прекрасна торта на три етажа. Застанах на прага на сгушената селска къщурка, попридърпах ризата си и смело прекрачих прага.
Тя стоеше там, спокойна, величествена, събрала цялата мъдрост и сила на характера си в едно вече попрегърбенко и изтърбушено от годините телце. Кърпата на главата ù беше на ситни бели цветчета (тя рядко си позволяваше друг цвят, освен черно, все пак е погребала двете си деца, родители и съпруга си, преди близо 20 години!) Видя ме и се усмихна, очите ù се впиха в красивата торта, и като малко дете подскочи, за да я разгледа по отблизо. Облиза набързо сбръчкания си палец, който беше непослушно откраднал една малка розичка от глазурата, целуна ме нежно по бузката и каза:
– Ех, сине, сине... Колко е прекрасен животът!
Аз приседнах до нея, на старото русенско легло, и някак си съвсем импулсивно се чух да задавам въпроса:
– Кажи ми, бабче, как се доживяват тия пусти 90 години?
Тя ме погледна с нескрита изненада от въпроса ми и с бодър гласец процеди:
– Ами как... Много просто! Живей... Не мисли много, не мрази никого, не заспивай с гузна съвест. Почитай мъртвите, обичай живите... И когато ти е много скучно и лоши мисли натиснат гърдите ти... Работи! Докато паднеш пребит от умора на земята! Ето така, синко, съм живяла аз и така мисля да живея поне още 10 годинки! Живее ми се, обича ми се, яде ми се тортичка!!
Убеден съм, че баба ще доживее прословутите 100 годинки живот! А аз ли?
Аз вече живея по нейния начин и честно казано животът започва да ми се услажда като три етажна торта...
© Адриан Стамболиев All rights reserved.
