Седях върху влажния пясък, загледана в морската шир. Слънцето прокрадваше първите си лъчи, разкъсващо сутрешната тъмнина. В главата ми мислите бушуваха по-силно и от вълните, разбиващи се в крайбрежието. Усещах студ. Едва ли беше от влагата, просмукваща се в дрехите ми. Нещо вътре в мен изстиваше бавно и мъчително. Не го исках, но с годините ставаше все по-притискащо. Търсех сред хората разбиране, но май причината е в мен... Или аз не бях на мястото си, или всички останали бяха преминали през това,което преминавам и аз...     

    - Ей, ти там... - прекъсна мислите ми нечий глас.                                     

Обръщайки се по посока на гласа, в далечината забелязах един овчарин, няколко грамадни кучета и цяло стадо овце. Малко странна ми се стори гледката на фона на морския пейзаж. Това би било подходящо да го видиш сред балкана на някоя полянка с прясна хрупкава трева. Но тук сякаш и те не бяха някак си на мястото си. Изправих се и погледнах към стареца, който се приближаваше с бавни и тромави стъпки. Одърпаните му дрехи, напоени с животинска миризма, и окаляните му обувки не отговаряха изобщо на гладко избръснатото му лице и прилежно сресаната му коса. Добродушна усмивка разкриваше всичките му бели зъби. Сякаш годините го бяха пожалили. Възраст не можех да определя, но по всичко си личеше, че може да ми бъде баща.             

- Добро утро, момиче. Какво правиш тук сама толкова рано? - каза старецът и приседна върху влажния пясък.                               

- Мисля на спокойствие... - отвърнах и седнах до него.                  

- Не е нужно да мислиш, скъпо дете. Просто се наслаждавай на живота и на всичко, което го заобикаля.          

- Не разбирам смисъла от това... - казах, ровейки в пясъка, готова да бъда нападната от стареца. Стажът, който имаше в живота, със сигурност му бе позволил да види доста повече от това, което бях видяла аз.           

За моя изненада той остана за кратко време мълчалив, загледан в морето така, сякаш премисляше какво точно да ми каже.                       

 - Виж... - започна някак страхливо... - аз не съм човекът, който може да каже какъв е смисълът на живота, но мога да ти покажа всичко, което се бори за него. Виждаш ли чайките, летящи ей там? - кимнах с глава. - Там, под тях, вътре във водата, плуват хиляди малки и големи рибки. Всяка една от тях се бори да оцелее, дори това да е утрешният ден. Както самите чайки, борещи се да задоволят глада, който може да ги доведе до сигурна смърт. Погледни сега онази малка лодка, в която рибарят хвърля отново и отново мрежата си във водата, за да може да изхрани семейството си и да дойде отново утрешният ден. Който ще е същият като днешния... една огромна борба.         

- Това всичко го разбирам. Всеки един от нас се бори, за да оцелее, но не разбирам смисъла на борбата.                                                   

- Светът е изграден така... върху основата борба... Ти за какво се бориш? - попита ме старецът, задържайки поглед върху мен.           

- За утрешния ден... - казах, като студът отново ме обгръщаше. - ... Този, в който Слънцето отново ще изгрее, чайката ще лети в небето, дебнеща своята плячка, рибарят ще хвърли мрежата си и аз отново ще съм притисната от мисли.      

- Желая ти успех. - каза старецът с усмивка на лицето. Изправи се и бавно продължи по пътя, провождайки стадото си.                  

За кратко останах загледана във него, след това се изправих и тръгнах...