За да завърши правилно и успешно своята еволюция, индивидът има нужда от духовен ръководител. Човек, чийто знание и мъдрост надвишават неговите собствени. Човек, който да го превъзхожда във всичко. Човек, който приема за светилото в живота си. Човек, който ще сподели с него “тайните на света”. Но за добро или зло, в човешката природа е заложено противоборството. Защото хората не обичат да бъдат поучавани, не обичат други да ги учат на “нещата от живота”, но най-необичат други да са по-добри, по-умни или по-изявени от тях самите. И именно в този момент се появява вечната борба за признание, борбата, която ще реши надминал ли си учителя си или си останал все същия непохватен ученик!

Независимо дали го осъзнаваме или не, състезанието е постоянен компонент в човешките взаимоотношения. То винаги ще присъства в живота на хората, но под различни форми. Дали ще е борба за оцеляване на по-силния, борба за получаване на толкова желаната шестица, борба за доминиране над учителя или борба за доказване на собствените способности, дали ще е по правилата или извън тях, няма значение... Състезателният дух е заложен в душата и сърцето на всеки човек. Но малцина имат нужното, за да спечелят!

  Напълно разбираем е стремежът към върха. У всеки живеят амбициите за успех и мечтите за власт. Затова се борим със зъби и нокти, скубем коси, удряме глави. Извършваме всичко това и още много по-животински, недостойни и срамни деяния, само и само за да се докоснем до величието. За да можем да се бием в гъдите и да кажем: “ Да, успях! Чу ли?! Това съм АЗ!”. Да можем да се гордеем ние самите с успеха си! Но най-вече да натрием чуждия нос. Защото колкото искаме близките ни да се гордеят с нас, толкова по-силно желаем те да ни завиждат за успеха и да мечтаят  да са в нашите обувки. Човекът е жестоко същество. Когато няма нещо, е готов да смаже всичко по пътя си за да го вземе, а когато го вземе, иска да покаже новия си трофей на света. Да може да се бие в гърдите, че е постигнал поредната си цел,  да може да е “горд” със себе си и най-новата си красива играчка. Да  докаже, че е повече от другите.

И все пак винаги се започва от някъде. Винаги в началото друг те учи на занаята и ти искаш или не слушаш и се подчиняваш. Винаги в началото гледаш със захлас своя духовен наставник, прекланяш се пред неговия гений. Мечтаеш един ден той да признае твоя и докато това стане, изпълняваш безусловно неговите нареждания, попиваш всяка негова дума, помниш абсолютно всичко, което прави, как го прави и защо. Поставяш този човек на пиедестал, защото искаш да си като него, но не вярваш, че някога ще бъдеш. Ала човешкото същество и неговия душевен мир постоянно се променят, еволюират. Появяват се други ценности и желания. И в един прекрасен миг пиедесталът рухва. Учителят пада от върха, на който сам ученикът го е поставил, и се оценява като обикновено, равнопоставено същество. И като че ли вече не приемаш, че няма да бъдеш като него... вече твърдиш, че си повече. Защото хората сме толкова горделиви и неблагодарни, че не можем дълго да търпим чуждото превъзходство. Стремим се да докажем нашето. Независимо дали твърдението ни е вярно или не. Важно е,  да си вярваме, да сме щастливи и да си имаме трофеи, с които да се хвалим насам-натам. Та нали това е смисълът на живота?!?!? Да докажем, че сме по-велики от другите и по-специално от онзи, който на практика ни е направил това което сме... Или поне днес тази философия изплита смисъла на живота.

Някога учителят освен, че е притежавал практически и теоретически знания, е бил духовно извисен, праведен и целомъдрен. Бил е пример за подражание сред своите ученици, техен духовен пастир. Уви, днес всеки може да е учител, защото самото значение на думата се е променило. Всеки, който може да те научи на нещо ново, може да се нарече учител. Дори аз мога да стана нечий учител, стига да знам или мога нещо непознато. Днес той не се възприема като праведник, който предава абсолютно всичките си знания на любознателните. Защото днес познанията си ги пазим сами за себе си. Споделяме ги само с “най-близките”, ако имаме такива, но рядко го правим даже и с тях. И може би ще попитате защо? От желание да победим всичко и всички, живота и съдбата. Да изпъкнем пред другите, като единствените, които “знаят” и “могат”. Да стигнем заветния хълм и да докажем пред себе си, пред света и най-вече пред онзи уникален и единствен по рода си човек, които е споделил тайните си с нас, че сме най-добрите. Надминали сме своя учител.

Борбата за надмощие на ума, за доминиране на по-хитрия и ловкия, може да се открие навсякъде, по всяко време  и най-важното у всеки. И все пак ако не е била именно тя, къде ли щяхме да сме сега? Може би още в пещерите?... Но това да беше лошата страна. Начините, по които печелим битките си, стават все по-тъмни и мрачни, все по-долни и мерзки. Защото човекът е роден да се бори за това, което иска и го прави по свой начин, защото целта оправдава средствата. На война, като на война. И в тази атмосфера какво може да се роди, какво може да се създаде, освен бъдещ състезател, борец не за свобода, а за власт. И това е именно днешния ученик. Ако можем да се наречем така, тези които посещаваме училищните сгради. Защото ние, днешните “ученици”, сме просто едни “посещачи”. Малко от нас са там, за да учат, малко от нас са там, за да се извисят духовно и много са тези, които просто са там заради парада или просто от скука. Ако влезете в един учебен час, ще видите в истинската светлина бъдещето поколение. В тази малка зала с 28 ученика, състезанието е неизбежно. Точно там и точно в тези 40 минути се провеждат 2 състезания... учител – ученици и ученик – ученик. Всички искат да надхитрят учителя. Искат да могат да препишат на контролно, да успеят да прочетат от учебника, ако имат такъв, докато ги изпитват или да им подскаже някой отзад, отпред... отстрани, само и само да имат шест. Не сме там да се учим от учителите, не сме там да ги уважаваме... и за какво сме там?  Да ги излъжем, за да ни пишат желаните оценки. И  те ни ги пишат, но не защото сме ги надхитрили, а защото те ни надхитряват. Защото знаят, че в живота няма да има кой да ни подскаже или откъде да препишем... и в един прекрасен момент, понеже ние сме “доминирали” над учителите си, животът ще доминира над нас!

И какво излиза? Имаме още много трева да пасем... но все някога ще стигнем звездите!