Из "Пътешествията на Странника"...

Имало в сегашно време Странник.
В някое от многото „сега", попаднал на „странната гледка":
В странна страна, странни хора сънували странни „страшни сънища":

      Сънували, че "сянката на празнотата" ги завладява отвътре. И хукнали от „ужас" да бягат от нея. Някои се борели с Ужаса, други бягали от него.
Но как да се бориш или бягаш от "Ужаса си" - затова му измислили име - ВРАГ. Дали му име, проектирали го в образ, за да има с какво да се бият... И от което да бягат. И водили битка - цяла вечност - безспир. А "Врагът" все бил силен, хитър и лукав. И винаги той носил смъртта, насилието и нищетата.
     Онези, които бягали, му измислили други имена. Имената на своите кошмари. И бягали, бягали. И воювали, и бягали... И докато го правили, всичко имало смисъл и имало важност.
     И понеже го правили всички, измислили на своите кошмари много имена и ги записали в книги. Много книги. Някои от тях обявили за „святи", защото били специални. В тях било написано  за пътя, който било изминало човечеството на воюващите и бягащите. И хората се научили да бягат и да воюват. Всеки "Войник" всъщност бягал и затова воювал. Всеки "Бягащ" всъщност воювал и затова бягал. И така - воюващи и бягащи преминавали през времето, сънувайки своите кошмари и своите врагове.

    Сънували понякога, че падат в битката и на бойните полета. Сънували понякога, че ги настигат кошмарите на „сянката на празнотата" - нарекли я „СМЪРТ".  И бягали, и воювали с нея. Но хората, сънувайки ужасите си, забравили, че и самите те живеят в свят... И забравяйки за това, пренесли сънищата си в „СВЕТА" - от световете на сънищата, в световете на "сънуващите". Пренесли там битките и бягствата - сънувайки един свят, живеейки с телата си в друг. А за тях това било едно.

    И сънувайки битките си, водели битки.  Защото в СВЕТА нямало ужас, те измислили войните - водили битки един срещу друг, наричайки се взаимно ВРАГОВЕ. И падали, покосявани от смъртта, от която всъщност толкова много се страхували - и срещу която воювали и от която бягали.

     Бягащите хора се уморили да бягат... но понеже никой не можал да избяга от страховете си, измислили „лекарство" - открили, че ако изпитваш удоволствие, поне за малко забравяш за бягането и УЖАСА. И приели „лекарството УДОВОЛСТВИЕ" - лекувало ги със забравата за бягането... Но било временно... но пък било единственото лекарство открито дотогава. И светът предлагал много  от лекарството - още от малки се учили, че единственото важно нещо е да се стремят към удоволствие, за да забравят за бягането от УЖАСА.

Ужасът - от който не могат да избягат... Ужасът на чувствата за нищожеството, на нищетата, на безпомощността... Ужасът на чувството за оцеляване и смъртта. И живеели заедно,  бягайки и воювайки всички, се организирали и показвали още от малки на децата си за „ужасите" и за "лекарството Удоволствие" - за да си ги спомнят цял живот и да го правят все по-добре. И те на свой ред учейки своите деца, ‘възпитавайки' ги да живеят в свят, където важното е да оцеляват с бягство и битка...

     И понеже не останали други заплахи, самите хора се превърнали в такива - едни за други. И воювали помежду си и бягали едни от други... Така децата на свой ред учили и техните деца... Някои деца се учили на БИТКИ и ставали войници, които бягат. Други просто бягали и ставали бегълци, които воюват...

     „Да... Странна страна, на странни хора, които сънуват странни „страшни" сънища..." си казал Странникът. Но в „неговото вътрешно СЕГА'' имало нещо - странно и незавършено... Някак нещо в самия него не му давало покой...
И се сетил Странникът  - и погледнал към раменете си и видял прашасялите „пагони" на войнишката униформа върху себе си...
И погледнал краката си и видял скъсаните ботуши на „беглеца" у себе си...