Над малкото Бойково царство валеше дъжд и отмиваше мърсотията на отиващия си труженически делник. Светът се беше запътил за вкъщи, но всъщност не отиваше никъде, защото по тези ширини и часове улиците и булевардите се превръщаха в паркинги. Капките леко падаха върху предното стъкло на икаруса и се сливаха с клаксоните от задръстванията и чалгата от кабината на шофьора. Бай Иван леко се отпусна на седалката и се унесе в лека дрямка, подпомаган от не толкова лекия резонанс на нискооборотния двигател на унгарския звяр. От лекото му душевно състояние го извадиха викове от по-задната част на рейса - вратата беше затиснала поредния пенсионер, неуспял да се качи навреме - дали заради бастуна или чантата на колелца, която окаяникът мъкнеше със себе си. На бай Иван му стана криво, че хората, надвесили се над него, не му оставяха място да се обърне и да види екшъна, защото българинът най се радва на безплатен сеир. Разочарован, той се обърна към прозореца и тегли една тънка и дълга благословия на света, майка му, леля му и баба му. А там, отвън, едно невръстно, мърляво и мургаво дете, представител на една възголяма малцинствена група, се къпеше в една от много бройните столични дупко-локви, пълна с нови и непознати светове. Около него многобройните му роднини упражняваха разделното събиране на отпадъците от поредния контейнер, а неколцина женски индивида дори се разхождаха из тълпата на спирката да намерят нещо, което чакащите още не са изгубили. И загледан в тази гледка, Бай Иван взе, че се разтресе и заедно с икаруса потегли към ракията, салатата и конското на жената в уютния си дом. А денят бавно бързаше да отмие и да се завърне същия утре и в ледващите дни, месеци, години...