Времевият интервал отнася ни назад, назад в годините, летата, столетията, но сякаш постепенно спира и потъва заедно с нас, отново както някога, в онзи момент на безвремие, когато змията поробителска, тежка увила се бе и притискаше всяко мъчително дихание на гръдта българска, когато поредната отминала секунда не отброяваше капка след капка пролятата юнашка кръв, а се разпиляваше в патриотичен фалш и суета.
Но кому беше нужно игото, на османци ли, или на българи покорни, или пък на тези, в които бяхме се превърнали наблюдатели на собствения си страдалчески живот? Трябваше ли петвековно робство, за да осъзнаем съдбовната игра на времето, която чрез своята преходност изпитва волята ни отново и отново да преоткриваме свободата? Не зная. Но и надали ние,  новите поколения, можем да дадем отговорите на тези два въпроса... Защото ние сме сега, не сме били там, не сме усетили атмосферата в трудния час, не сме се изправили реално пред дилемата "да бъда или не"!
Но времето е било, е и ще бъде. То има невероятната способност да запечатва в себе си, като на снимачна лента, истината за изборите, които правим. В този смисъл явно да, нужно е било робството за тези, избрали собственото си забвение.
Въпреки това не винаги симбиозата между човека и тягостното време, в което живее, оставя лоши последици.
Защото примерът на хората, осмислили дълбоко завета на Апостола "Времето е в нас и ние сме във времето...", остава вечен. Така в българската история и литература звучи едничък Ботевият глас , ехти Вазовата защита на българския език и родното и светят следите, които Левски оставя след себе си там "... де стърчи черно бесило...", там, дето секва песента му.
Ние като съвременници все още пишем нотите на своята песен, все още търсим свободата не толкова физически, колкото духовно, а времето, то е наш неизменен спътник, от когото можем да почерпим познанието на миналото и да разчетем посланието на настоящето:
Нека никога повече не бъдем роби, а свободни личности!