Немският писател Фридрих Шпилхаген казва: "Самотата е като аромат на отровно растение: приятен е, но замъглява съзнанието и след време става пагубен и за най-силните хора." Загубим ли човешката си опора, губим и себе си. Затъваме в блато на противоречия, конфликти с действителността, страхове и най-накрая идва отчуждението от света и самотата.

Самотността е човешкото изолиране от света, от другите подобни същества. Самотата е болка, която всеки един миг разкъсва сърцето ни на парчета. Тя  унищожава силата и морално-ценностните измерения на личността. Самотата е като отрова, като термит, който прояждаа всичко. Не е леко  да си сам, да носиш като кръст трудностите, без да има  друго човешко рамо, на което да се опреш. Самотата преобръща представите за живота. Заражда се едно непреодолимо желание да се измъкнем от този почти картонен свят, да скъсаме конците, с които животът ни управлява като марионетки, в чиито гърди липсва сърцето. Искаме да съборим сивите стени, които израстват пред нас, така  огромни и тежки... Нима не сме затворници на условностите, нима не искаме да отхвърлим онези болезнени за нас окови.

Докоснем ли сърцето си, откриваме с болка, че сякаш сме го изгубили някъде по пътя на безбройните противоречия, страхове, които ни е дала самотата. Празнотата ще ни погуби, ще ни разяде до дъно като киселина...

Самотният човек е само сянка на живия, той е плод на безразличието на подобните му, на времето и на новото, явяващо се като начин на живот и поведение. Самотният е  във вечно в напрежение, въпреки че иска да бъде изпълнен с надежда, той по-скоро се отдръпва от всичко, което води към нея. Липсващото  понякога на душата е по-голяма болка от всичко. Самотният не може да се радва със сърцето си, не може да издигне духа си, не може да устои на борбата с живота и събуждането на надеждата.

Болката от неосъществевните очаквания и нарастващото отчаяние е прекалено голям товар за душата. Повече от хората губят  надеждата си, като евентуално след добър брак, кариера, взаимоотношения, за тях с това и целите им се ограничават и дори снижават. Хората се повалят в разцвета на живота си от своите страхове, и в самотността си губят себе си.

Самотата е скръб за духа, но и отчаяние. Не всеки може да я понесе и тя се загнездва в  човешкото сърце, както много други лични преживявания могат.

Самотата е терзание, тя е тъмен път на неяснота и празнота, които преследват безмилостно душата. Болезнено тежък е пътят, плод на този грешен свят. Много хора по света се борят за изход от блатото на вечните страхове и главоблъсканиците, които им предлага всекидневието.

Самотата е като физическа болест, тя руши личността ежеминутно, а вземането на лични решения става неуспешно. Душата се травмира емоционално, угнетява се, изчерпва се. Загубата на надежда носи след себе си гъст мрак и сякаш личността се погребва все още жива, сякаш, че Бог забравя творението си. Хората се отказват от живота или чувстват, че той се е отказал от тях.

Страхът да бъдем сами ни прави нестабилни и безпомощни. Като хора губим енергията си, апетита, съня, концентрация си. Обричаме се на постоянна тъга и вцепененост, които отнемат интереса към преди приятни дейности, носят умора, разкъсват връзката с другите. Животът не се променя за в бъдеще, а самотният става напълно безпомощен. В душата му се явява малоценност, гняв, дори чувство на преследване.

Самотният човек е обречен, защото взема привидно правилното решение, че животът е ненужен и посяга на себе си .Зад маската на някакво отрепетирано поведение всъщност всички сме самотни, несигурни и уплашени. Породилата се скръб от липсата на човешко присъствие е блокираща, тя води до проблеми, затварящи душата в мрак. Колкото по-груб е животът, толкова и ние повече чувстваме огорчение, отчаяние и обезсърчение от него.  Сякаш тъмен облак ни изважда от строя и ни прави неспособни за ежедневна работа и отговорности.

Отказът от надежда означава, че  ще допрем с ръка  болката. Крехката надежда побеждава чувството на болка и празнота. Изправянето пред истината, без значение колко боли е в основата на спасението ни. Болката не е враг, а знак, че животът и чувствата се връщат в лишените от живот сърца.